Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 53

Този парадокс беше впечатлил Аш, когато го чу за пръв път по време на обучението си за рьошун, защото по онова време той имаше голяма нужда от някакъв спасител. Превърнат в изгнаник заедно с другарите си, изгубил семейството си и без надежда някога да се прибере у дома, той отчаяно се нуждаеше от нещо, което да обуздае мрака в сърцето му и неконтролируемите мисли в главата му, които му нашепваха да сложи край на живота си, който вече не си струва да живее. И така, той беше приел пътя на рьошуните, който се основаваше на вътрешната тишина, и това го беше спасило.

Имаше и още една история, използвана от самия Голям глупак при обучението на последователите му, която Аш си спомняше от онова време.

Един луд бил затворен в клетка заедно с ослепен тигър.

Откакто се помнел, лудият крачел от единия до другия край на клетката. Двамата с тигъра се обикаляли един друг и животното ръмжало от глад. Откакто се помнел, мъжът отскачал встрани от слепите атаки на тигъра или стоял тихо в ъгъла и го наблюдавал как върви покрай решетката. Животното никога не спирало да крачи напред-назад — толкова силен бил гладът му.

Един ден лудият осъзнал, че не може повече да продължава така. Той спрял, обърнал гръб на тигъра, седнал и зачакал да умре.

Заспал или поне така му се сторило, защото, когато отворил очи, всичко било променено.

Вратата на клетката била отворена. Най-сетне го очаквала свободата.

Лудият пристъпил навън. Видял как всичко на това място от всепоглъщаща светлина е едно цяло. Видял как през всичкото това време решетките на затвора му разделяли полезрението му на тесни вертикални ивици. Погледнал към тигъра, който все така обикалял клетката. Проумял, че му е дал име, самоличност и е създал история за цялото това време, което двамата са споделяли. Видял също и колко незрял и дребнав, но и силен и благороден бил тигърът.

Тогава мъжът влязъл обратно в клетката при своя другар. Дори тогава животното искало да го разкъса, страхувало се за собственото си оцеляване.

Но не му сторило нищо лошо, защото господарят там бил той.

Той не бил луд.

Така и Аш вече не беше сигурен в себе си. Не знаеше дали умело следва Дао, воден от ясна и безпристрастна цел. Може би в скръбта си беше изгубил Пътя.

Как обаче можеше да разбере? Как изобщо можеше да различи правилния път от погрешния, когато сега всичко му изглеждаше еднакво тъмно и неясно?

Чан монасите на Дао биха казали просто да диша и да продължава. Затова Аш пое дълбоко в дробовете си хладния нощен въздух и издиша бавно и наведнъж цялото напрежение и объркване, които се бяха натрупали в него. И в изпълнилата го тишина той скочи от мястото, където седеше, като човек, обхванат от пламъци, и се затича през мрака по паветата на улицата край кея и по-нататък по дървените дъски на пристана. Тича до самия му край, където дъхът му изсвистя, и се гмурна с главата напред в морето.

Пробивът

Процесията на облачните мъже вървеше по паважа. Дългите им черни роби плющяха на вятъра, а гласовете им отекваха силно, докато напяваха тържествените думи на посмъртния ритуал. От време на време се чуваше звънтенето на монетите, които им пускаха в купите за подаяния. Около бръснатите им глави се носеше острият сив дим на тамян. В ръцете на най-стария монах, който вървеше в самия край на процесията, имаше дървено аесло, потракващо като челюсти в бавен и постоянен ритъм, който беше истинско мъчение за слуха всеки път, когато прозвучеше.