Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 51

Арбалетът трепереше в ръката му, когато той го вдигна и се прицели в главата й.

Сега му се струваше, че цялото чакане и бдение на покрива са продължили колкото едно мигване на окото. Най-сетне беше получил своя шанс — възможността да сложи край на мъката по момчето, която го изяждаше вътрешно. Аш се опита да успокои ръката си, напълно наясно, че се готви да прекрачи линия, отвъд която няма връщане назад. След това повече нямаше да бъде рьошун. Макар на думи да беше приел това, тази му постъпка щеше да сложи истинския край на членството му в ордена.

Така да бъде. Така или иначе умирам.

Той сложи пръста си на спусъка, проследявайки я, докато тя минаваше точно покрай него.

Нещо не беше наред. Лъч слънчева светлина се отрази от пространството около нея. Аш се поколеба и видя, че тя е заобиколена от кутия от невероятно тънко стъкло. Веднага разбра какво е това — екзотично закалено стъкло, открито в Занзахар и докарано тук чак от Небесните острови. Нищо не можеше да го пробие, освен експлозиви.

Той отвратено свали арбалета и го пъхна отново под наметалото си.

Сетне се олюля назад. За негова изненада сърцето му препускаше трескаво. Той зашеметено наблюдаваше как матриархът минава необезпокоявано край него, докато ръката му стискаше в безсилно отчаяние дръжката на арбалета.

Кучето, което лежеше до него, изскимтя. Това му напомни, че трябва да действа. Той бързо разглоби арбалета и го прибра в навитото наметало заедно с далекогледа и меча. Хвърли поглед към матриарха, която продължаваше пътя си по Серпентината. Знаеше, че трябва да не я изпуска от очи и да я следва, докато не се разкрие някаква друга възможност. Вдигна вързопа и се обърна да я последва.

Рьошунът си проправи път през тълпата. Кучето продължи да гледа след него.

Аш усещаше соления дъх на морето, докато крачеше заедно с процесията по виещия се път на Серпентината. Той разбра, че най-сетне наближават Първото пристанище. Тълпите по тротоарите бяха наблъскани толкова нагъсто, че се оказа трудно да не изостава въпреки бавната скорост, с която се движеше паланкинът на матриарха. Беше като в детския му кошмар, в който се опитваше да бяга бързо през гора от бамбук в разгара на буря. Когато напълно изгуби от поглед Сашийн, той изръмжа и си проби път през група мъже към една по-малко оживена пряка. От там продължи към пристанището по друг път.

Когато излезе на откритите кейове, спря за момент и погледна към флотата, която стоеше на котва там. Изглеждаше по-малка от последния път, когато я беше видял — в деня, когато се сбогува с Барана и останалите при отплаването им към дома. По-голямата част от рояците бойни кораби, закотвени там, вече бяха отплавали, с изключение на няколко ескадри. Останалите бяха тежки транспортни кораби, заобиколени от множество гребни лодки, които превозваха последните припаси и хора от кейовете. Над всички тях се извисяваше масивният корпус на имперския флагмански кораб.