Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 46

— Побързай! — разнесе се гласът на Аларум от нужника. — Скоро трябва да тръгвам за пристанището.

Главата на Педеро трепна при внезапните думи на началника на шпионите.

— Нося ви доклад, сър. Мисля… Мисля, че е най-добре да го прочетете.

— Ти ли си, Педеро?

— Да. Аз съм.

— Е, не може ли да почака?

Педеро погледна надолу към доклада, който стискаше в треперещата си ръка. На някои места мастилото на написаното със ситния му стегнат почерк се беше размазало от потта по пръстите му.

— Опасявам се, че не. Той е от един от подслушвателните ни постове. Относно дипломат на име Че. Доколкото разбирам, той ще придружава Светия матриарх по време на кампанията.

Откъм отворената врата се подаде ръка.

Педеро пристъпи настрани към нея и пъхна документа в очакващите й пръсти, без да поглежда. Поклони се и се отдалечи на доста голямо разстояние, сключил ръце зад гърба си.

— Казал е това? — разнесе се гласът след няколко мига. — На проклетата си домашна робиня?

— Да, сър.

Последва поредица от изречени под нос псувни. По принцип Аларум не беше човек с лош характер. Откакто обаче беше обявил, че трябва да придружава Светия матриарх като неин съветник по разузнаването, беше станал сприхав с всички.

— Печатът е от снощи. Защо едва сега чувам за това?

Педеро се закашля и си пое въздух.

— Имаше известно объркване — започна той разтреперан — с документацията.

— Искаш да кажеш, че е стоял на бюрото ти през цялото това време и ти не си си направил труда да го прочетеш до преди малко.

Не можеше да го отрече. Вече беше опитал да измисли начин да прехвърли вината за грешката си надолу по веригата, но умът му беше завладян от мисълта за нещо още по-ужасно. Докато седеше зад бюрото си с доклада в треперещата си ръка, беше изпаднал в паника от онова, което току-що бе прочел, ужасен от осъзнаването, че вече е заразен от тази информация и няма да може да я изтрие от съзнанието си. Което означаваше, че няма да може да избегне съдбата, предопределена от тези думи.

Разкъсай проклетото нещо на парчета и ги изгори! — шепнеше разумът му, обзет от тази глупава истерия. Дори беше станал и бе тръгнал към вратата, решен да изпълни тези си намерения, когато беше видял Курзон, седнал зад бюрото си в другия край на стаята и надничащ над очилата си, Клюкар!

Свърши си работата — каза си Педеро тогава, изпълнен с усещането за студена самота. — Направи го, без да се срамуваш, както винаги си правил.

Сега, когато се сблъскваше с реалните последствия от своето решение, той разбираше, че това е била моментна лудост. Педеро вдигна високо глава, сякаш предлагаше гърлото си за жертвоприношение.

— Боя се, че е така, началник. Нали разбирате, заради преместването… все още се опитваме да се върнем към нормалното темпо на работа.

— Извинения, Педеро? За такова нещо трябва да те изпратя в блока за мъчения за цяла седмица, а ти трябва да ми благодариш за снизходителността.

— Да, началник.

Последва дълга и уморена въздишка. Това едва ли беше най-успокояващият звук, който можеше да чуе от шефа си.

— Кажи ми през колко ръце е минал този доклад.