Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 47

При тези думи кръвта напусна лицето на Педеро. Той усети как кожата му внезапно изстина, сякаш беше вече мъртъв. Погледна към жреца воин и домашния роб, но те избягваха погледа му.

— През подслушвача и през мен.

— Името на подслушвача? Не мога да го разчета тук.

— Ул Мечаро.

— А робинята?

— Номерът й е в доклада. Най-горе вляво.

— Виждам го.

Педеро чу откъм кабинката някакъв странен звук. Осъзна, че Аларум трака със зъби — началникът му имаше този навик, когато се мъчеше да си припомни някаква подробност.

— Познавам този младеж — замислено каза той през стената на кабинката. — Или поне на младини познавах майка му. Тогава беше Чувстваща и мисля, че още е такава. Не беше от онези момичета с безжизнени очи, които човек получава днес. Не, тя беше пълна с огън и показваше ноктите си. Но се наложи да спра да се виждам с нея, след като забременя. Не можех да я понасям…

— Това поставя сериозни съмнения относно душевното състояние на този дипломат — дръзна да отбележи Педеро. — С тези приказки той подписва смъртната си присъда, щом като Отделът получи доклада.

— Педеро, по-скоро мисля, че смъртната му присъда е била подписана в мига, в който са му били разкрити подробностите за мисията му. Сега той знае твърде много. Трябва да предположим, че Отделът ще се погрижи да бъде убит по един или друг начин, веднага щом мисията му приключи.

Педеро прехапа устна, чудейки се как да притисне повече шефа на шпионите. Познаваше го от няколко години. Аларум изискваше от подчинените си да говорят откровено заради собствената си понякога брутална прямота. Той смяташе това за задължително качество в тяхната работа, ако човек искаше да запази трезвата си преценка.

Педеро хвърли поглед към жреца воин и към роба, но и двамата просто бяха свели премрежените си погледи към пода, сякаш това е единственото нещо, което правят в живота си. Той отново се приближи до кабинката и почти се притисна в нея.

— Истина ли е? — попита почти шепнешком началника си. — Искам да кажа, дали е истина онова, което той е казал?

Аларум отговори внезапно и със силен глас.

— Оставете ни! — нареди той и жрецът воин и робът най-сетне погледнаха към Педеро, след което се отправиха към вратата.

— Наистина ли искаш да знаеш това? — попита Аларум, след като и двамата излязоха.

— И бездруго вече имам усещането, че някаква примка се стяга около врата ми.

— Така ли? Тогава какво да кажа аз? Нали и аз прочетох този доклад?

— Вие може вече да сте част от това — смело отвърна Педеро.

Той знаеше, че е късно да е предпазлив.

Откъм кабинката се разнесе тихо хриптене. Педеро реши, че е смях.

Защо се смее? Какво от всички тези неща би могло да бъде смешно?

— Моите началници може би — най-сетне долетя гласът. — Със сигурност началниците на този дипломат от Отдела.

Педеро потупа с пръст влажните си устни. В този момент мислите му се насочиха към тревата хазии, която го очакваше в личните му покои в Храмовия квартал, и към дългата вечер на удоволствия, която си беше обещал с новата си робиня наложница. Зачуди се дали изобщо ще успее да стигне жив до дома си.