Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 35

Мустакана беше вече в апартамента му и разтребваше методично стаите. За момент Че усети прилив на нежност, когато видя жената. Само за няколко седмици тя се беше превърнала в добре дошъл елемент на стабилност в иначе разпиления му живот.

— Утре сутрин заминавам — обяви той на робинята си, макар че тя не можеше да го чуе, тъй като беше оглушала от сипаното в ушите й нагорещено олио след залавянето.

— Мустакана — махна й той, за да привлече вниманието й, — няма нужда да правиш това сега.

Но жената продължаваше да полира лавиците, без да го забелязва.

Той погледна към плочата за писане, която висеше на гърдите й и се полюшваше заедно с вързаното на канап парче тебешир, когато тя се навеждаше.

Досега той отказваше да използва плочата, за да общува с жената, най-вече защото самата Мустакана не я използваше. Сякаш предпочиташе да я остави да виси безполезно на гърдите й като обвинение за всичко, което й бяха сторили. Вместо това той предпочиташе да говори с нея и да упорства с надеждата, че все пак помежду им е възможно някакво общуване.

А и му харесваше да чува думите, изречени в обичайната тишина на апартамента, макар те да бяха само неговите.

Че влезе в спалнята и се втренчи в двойното легло с тъмночервената му копринена кувертюра, подбрана с вкус така, че да си отива с бледозлатистите тапети. Той осъзна, че в себе си има все още твърде много енергия от кралското мляко и от събитията през предната вечер, за да може да заспи. Затова свали робата си и я замени с широка туника, панталони и чифт обувки от мека кожа, които завърза здраво.

— Отивам да потичам! — извика той на път към вратата.

Че тичаше по Серпентината, опасана от дървета. В ушите му отекваше ритъмът на града — местните жреци, призоваващи през рогове от бикове от върховете на кулите на храмовете си, виковете на безскрупулните амбулантни търговци, тъжните песни на робите, които се трудеха. Хората се обръщаха подире му или пък се отдръпваха от пътя му, заинтригувани от гледката на сам мъж, тичащ по улиците. Кожата му се покри с пот и капки дъжд. С всяка следваща стъпка той усещаше как главата му се прочиства от натрапчивите мисли, завладели съзнанието му напоследък, и как получава прояснението, от което толкова се нуждае. Че се промушваше покрай каруците и тълпите. Усещаше краката си леки и се чувстваше свободен.

Обичайният му маршрут минаваше по улиците на изток от апартамента му — район, разкрасен от зеленината на парковете. Той зави наляво при театъра „Гети“ и пое по булеварда покрай Градините за давене. Виждаше пищната зеленина на дърветата и храстите през процепите на желязната решетка, която силно контрастираше с червените роби на поклонниците, пръснати сред тях. На улицата погледът му беше привлечен от големите колкото сгради портрети на Светия матриарх и по-малките табели на нови ресторанти, строящи се жилища, марки алкохол и храни. Опита се да не обръща внимание на елементарните им послания, но изображенията им минаваха покрай него и независимо от желанието му, оставяха своя отпечатък с усмихнатите си белозъби лица, излъчващи щастие и благоденствие.