Читать «Заеко, бягай» онлайн - страница 8

Март е. Любовта прави въздуха лек. Всичко започва отново. През тръпчивия вкус, останал му от изпушената цигара, Заека усеща свежестта на въздуха. Той вади пакетчето с цигари от издутия джоб на ризата си и без да забавя ход, го хвърля в една отворена кофа за боклук.

Доволен от себе си, той прехапва горната си устна. Големите му велурени обувки шляпат шумно върху пръскащата кал и мръсотия от покритата с чакъл уличка.

Тича. В края на този блок по уличката завива по "Уилбър стрийт", улица в градчето Маунт Джъдж, предградие на Брюър – пети по големина град в Пенсилвания. Тича нагоре край блок от големи къщи-крепости от цимент и тухли, с врати от цветни триъгълни стъкла и прозорци със саксии. После, някъде по средата на нанагорнището, край друг блок, който беше неочаквано застроен през трийсетте години. Сглобяемите къщи се изкачват нагоре по склона като по някаква стълба. Пространството от около шест стъпки, с колкото всяка от тях се издига над съседната, съдържа два тъмни прозореца, зейнали като очи на животно, и покрив от разноцветни дъски, от синкаво до мръсно-кафяво. Фасадите им са от специално изработени дъски, които не пропускат вода, понеже краищата им се застъпват един над друг. Целите са боядисани в бяло, освен ония части от тях, които собствениците са боядисали в зелено, яркочервено и в цвета на житото. Триетажните къщи са цяла дузина, всяка с по две врати. Седмата врата е неговата. Дървените ѝ стълби са вече разнебитени. Под тях има удобно място за боклук, където една загубена играчка се разваля: един клоун от пластмаса. Гледа го вече цяла зима там, но все си мисли, че някое дете ще се върне, за да си го вземе.

Той спира задъхан в тъмното антре. Една прашна електрическа крушка свети денонощно отгоре. Над кафявия радиатор висят три празни пощенски тенекиени кутии. Насреща в коридора вратата на съседите им от долния етаж е затворена като някакво сърдито лице. И пак тоя мирис, който винаги е един и същ, но който той никога не може да определи. Понякога му напомня мириса на готвено със зеле, понякога – на нещо загоряло, понякога – на нещо, което се разлага в стените. Той изкачва стъпалата до жилището си на горния етаж.

Вратата е заключена. Докато пъха ключа в ключалката, ръката му трепери от необичайното напрежение и се чува стърженето на метала. Когато отваря, вижда жена си седнала в едно кресло с бутилка "Олд фешънд" да гледа телевизия при намалена светлина.

– А, ти си тук! Възкликва той. – Защо е заключена вратата?

Тя го гледа с тъжните си помътнели очи, зачервени от телевизора.

– Току-що заключих.

– Току-що заключи... – повтаря той и се навежда да целуне гладкото ѝ чело.

Тя е дребничка жена с опъната тъмна кожа. Като че ли това, което расте вътре в нея, я деформира. Точно вчера му се стори, че вече не е хубава. И косата ѝ е оредяла. Това му припомня, че е глупава и празноглава. Все пак ще му се да вярва, че утре ще е отново неговото момиче...

– От какво се страхуваш? Кой мислиш може да дойде тук?