Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 9

Тя знаеше, че е възможно вярата в героите да ти спаси живота, но бе и наясно, че подобна вяра в зрелищни фантазии е в състояние също толкова лесно да те унищожи. Не го сподели с Мади. Просто написа посвещението, върна й книгата, благодари й и се качи в чакащата я кола.

След четирийсет и пет минути уханието на борове и току-що разцъфнал див рожков й подсказа, че са пристигнали пред гробище „Слийпи Холоу“, сгушено в тучната зелена долина на река Хъдсън. Тя вдигна поглед от книгата си, когато пред тях изникнаха портите от ковано желязо.

Щом колата мина през портала, Жаки развърза и отново завърза панделката, която пречеше на къдриците да падат в очите й. Два пъти. Събираше панделки от малка и имаше цели кутии със сатенени, рипсени, кадифени, от моаре и жакиард — повечето купени от кошниците с дреболии в антикварните магазини. Лъскавата сатенена панделка, която носеше в момента, бе отрязала от макара с петна от вода и етикет „Траурно черно“.

Шофьорът караше по централната гробищна алея, докато не стигна до разклонение, където пое надясно. Загледана през прозореца за познатия покрив, увенчан с гранитен кръст и елипса, Жаки нервно развързваше и завързваше белия си шал, докато колата пъплеше по тясната алейка покрай надгробни плочи, мавзолеи и паметници.

През последните 160 години всичките й роднини по майчина линия бяха погребвани в това викторианско гробище, разположено високо на хълм с изглед към река Покантико. Фактът, че толкова много от роднините й почиваха в това голямо гробище, я караше по странен начин да се чувства у дома. Неспокойна и притеснена, но у дома в тази земя на мъртъвци.

Шофьорът спря в сянката на няколко акации и слезе да отвори вратата на Жаки. Решителността й надделя над тревогите. Тя се подвоуми за миг, но слезе.

Под сянката на дърветата спря на стълбите към пищен мавзолей в класически гръцки стил и пъхна ключ в ключалката. Не помнеше някога да е имала проблеми с отключването, но миналата година металът не беше покрит с толкова ръжда. Възможно бе патронът да е разяден. Докато мърдаше ключа и натискаше, забеляза колко много от процепите между камъните отдясно на вратата са запълнени с мъх.

Трите бронзови глави над портала бяха обрулени от природните стихии. Лицата им — Живот, Смърт и Безсмъртие — се взираха в нея отвисоко. Тя се вгледа във всяко от тях, докато продължаваше да върти ключа.

Ерозията, разяла лицето на Смъртта, всъщност бе смекчила чертите й, особено около затворените й очи. Пръстът, вдигнат пред устните в жест на вечно мълчание, беше изгнил. Както и короната от макове — древногръцкият символ на съня.

За разлика от Смъртта и Живота, лицето на Безсмъртието бе младо, но змията, захапала опашката си, увита около главата му, беше нашарена от черни и зелени петна на разруха. Неуместно за древен знак на вечността. Само символът на човешката душа — пеперудата по средата на челото — беше непокътната.

Жаки продължи да се бори с ключа. Почти й се зави свят при мисълта как няма да успее да влезе. Но в следващия миг ключът се превъртя с тържествено щракване. Жената отвори вратата и пантите изскърцаха със старчески стон. Веднага я блъсна варовитият мирис на камък и застоял въздух, примесен с дъх на изгнили листа и сухо дърво. Жаки го наричаше „мирис на забравата“.