Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 10

Тя спря на прага и надзърна вътре.

Утринната светлина, преминаваща през двата витража с лилави ириси, придаваше на помещението меланхоличен кобалтов нюанс и обливаше каменния ангел, проснат върху олтара. Лицето му не се виждаше, но скръбта личеше ясно от начина, по който деликатните му мраморни пръсти висяха от пиедестала, и по сломено спуснатите до пода криле.

Под двата прозореца стояха алабастровите урни с даровете на Жаки от предишната година: отдавна изсъхнали клонки с ябълкови цветчета, чиито венчелистчета бяха повехнали и спаружени.

В центъра на малкото помещение върху гранитна пейка седеше жена и наблюдаваше Жаки с позната, тъжна усмивка. Синя светлина се плъзна по силуета на жената и плисна в краката на Жаки.

„Тревожех се, че няма да дойдеш.“ Тихият глас сякаш долетя от въздуха около полупрозрачното видение, а не от устата му.

Тя не е истинска, напомни си Жаки, докато затваряше вратата след себе си. Призракът на майка й беше оптична илюзия. Плод на въображението й. Ехо от болестта й. Последната реликва от времето, когато Жаки виждаше в огледалото не собственото си лице, а непозната физиономия. Когато бе убедена, че рисунките й с моливи изобразяваха не въображаеми пейзажи, а места, на които бе живяла. Когато чуваше писъците на хора, погребвани живи… изгаряни живи… макар никой друг да не ги чуваше.

Беше на четиринайсет години, когато мъртвата й майка й проговори за първи път. След това я навестяваше всеки ден, а после започна да се появява по-рядко. След като обаче Жаки се премести от Франция в Америка, чуваше гласа й само веднъж годишно. Тук, в гробището, на годишнината от смъртта на майка си. Майка, която на практика бе изоставила дъщеря си твърде рано и без особени колебания. Беше умряла в парфюмерийната работилница, заобиколена от най-прекрасните ухания на света. За Жаки, която намери тялото, ароматите останаха като шокиращ и ужасяващ сензорен спомен. Уханието на рози и лилии, на лавандула, мускус и пачули, на ванилия, виолетки и върбина, на сандалово дърво и градински чай и мъртвите й очи — отворени и взрени в нищото. Винаги оживеното й лице — застинало. Едната й ръка — протегната в скута, сякаш в последния си миг Одри си е спомнила, че е забравила нещо важно, и е посегнала да го вземе.

Стиснала свежите ябълкови клонки, които бе донесла, Жаки прекоси гробницата и ги остави върху мраморния под до старинната урна. Имаше малко работа, защото, когато взе миналогодишните изсъхнали клонки, те се разпаднаха и изцапаха пода. Жаки коленичи и събра с ръка парчетата на купчинка. Можеше да наеме човек да се грижи за редовното почистване на гробницата, но това й даваше възможност да върши някаква физическа, реална работа при ежегодните си посещения.

Жаки не бе единствено дете, но всяка година идваше в криптата сама. Винаги напомняше на брат си за датата с надеждата — но без твърде големи очаквания, — че Роби ще дойде. Очакванията водеха до разочарования. Майка й я бе научила на това, като предупреждаваше дъщеричката си да не се поддава на изкушаващите обещания на живота.