Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 6

Той отвори първото бурканче, после второто. За миг всички притихнаха. Наполеон подуши въздуха и последователно поднесе двата съда към носа си.

— Л’Етоал, изглежда, съдържат еднакви благовония. — Подаде му едното от шишенцата. — Някаква помада ли е? Познат ли ти е мирисът?

Съдът бе достатъчно малък, та да пасне в дланта му. Гледжосано в бяло, бурканчето бе украсено със сложни плетеници в тюркоазено и червено, а тумбестата част бе опасана от йероглифи. Изгубеният език на древните, който още никой не бе разчел. Но език, чийто аромат Л’Етоал усещаше ясно. Той докосна лепкавата повърхност. Значи това в ръката му бе изворът на аромата, който го притегляше към помещението.

Л’Етоал не бе пророк или ясновидец. Беше чувствителен само към едно-единствено нещо — миризмите. Именно затова на двайсет години, през 1789 г., напусна Мари-Женвиев и Париж и ги замени със сухия въздух и жегата на Египет — за да изучи вълшебните, хипнотизиращи аромати на древната цивилизация. Нищо открито досега не можеше да се сравни с това, което държеше. Отблизо уханието беше плътно, богато и усети как се понася на крилете му, излита от гробницата към небето и луната и се отправя към речния бряг, където го галеше вятърът, вкусваше хладната нощ.

Нещо се случваше с него.

Знаеше кой е — Жил Л’Етоал, син на най-добрия парфюмерист и майстор на ръкавици в Париж. Знаеше и къде се намира — с генерал Наполеон Бонапарт в гробница под Александрия. Същевременно се бе пренесъл на брега на широка зеленикава река, седнал до жена под сянката на дърветата. Имаше чувството, че винаги е познавал тази жена, но наред с това тя му бе и напълно непозната.

Беше красива — висока, слаба, с дълга, гъста черна коса и черни очи, пълни със сълзи. Тялото й, облечено с тънка памучна риза, се тресеше от хлипания, а страданието й го прониза болезнено. Инстинктивно усети, че нещо, което той бе направил, е причината за болката й и единствено той може да облекчи страданието й. Трябваше да направи жертва. В противен случай съдбата й щеше да го преследва вечно.

Л’Етоал свали дългата ленена роба, която носеше върху препаската си, и потопи крайчеца й във водата, за да избърше бузите на жената. Когато се наведе над реката, зърна отражението си във водата. Отсреща го гледаше непознато лице — лице на по-млад мъж, най-много двайсет и пет годишен. Кожата му бе по-тъмна и по-златиста от неговата. Чертите му бяха ъгловати на места, на които чертите на парфюмериста бяха заоблени, а очите на младежа бяха тъмнокафяви, почти черни, вместо светлосини.

— Вижте — долетя далечен глас. — Тук има папирус.

Л’Етоал смътно разпозна гласа: Абу. Но по-важно в момента бе внезапният грохот от конски копита. И жената го бе чула. По лицето й се изписа паника. Той хвърли робата, хвана я за ръка и я вдигна, за да я отведе далеч от реката, да я скрие на безопасно място.

Чу се вик. Някой се блъсна в него. Върху алабастровия под се разби глина. Л’Етоал отново бе в гробницата и вместо красивото меланхолично лице на жената, видя Абу, стиснал дебел свитък до гърдите си и взрян в счупеното глинено бурканче.