Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 35
М Дж. Роуз
— Ако предметът попадне в ръцете на религиозните фанатици, те ще избухнат. Преди две седмици нарушиха закона. Заявиха, че са намерили прероден лама в Лхаса, а това е изрично забранено — рече злъчно Хуан. — Всеки път, когато организират някой от така наречените си „мирни“ протести, са напълно наясно, че ще се намесим. След което размириците започват отново и още монаси се принасят в жертва. Това привлича медиите. И се превръща в международен цирк. Тибетците са напълно наясно. Онзи вълк в монашеска роба го знае. През последните две седмици загинаха двеста души. И всички сме виновни.
— У кого е предметът? — попита Гу Джен. — И има ли значение какво ще сполети въпросния човек?
Осем
— В средата на деветнайсети век един от предците ми, заедно с членове на клуба „Феникс“, решили да финансират проект за откриване на ухание, което да помогне на хората да си спомнят минали животи — каза доктор Малакай Самюълс и с тържествен жест подаде на Жаки кристален флакон, шлифован на фасети, с малко летлив кехлибарен парфюм на дъното.
Тя го разклати и слънчевите лъчи, нахлуващи през френските прозорци към двора, накараха течността да засияе. Към тавана литнаха огнени искри, наоколо затанцуваха пъстри дъги от пречупена светлина.
Като малка, когато майка й искаше да работи върху стиховете си, а бавачката се занимаваше с Роби, Одри понякога пращаше Жаки в работилницата.
От време на време вратите към градината стояха отворени.
„Вятърът отнася всичките ми грешки“ — повтаряше често баща й. И наистина беше така. В подобни дни Жаки изобщо не усещаше мириса на парфюм — само на трева, кипариси и цветя според сезона: рози, зюмбюли или божури.
Луи й подреждаше възглавници на пода и й даваше картонена кутия, пълна с кристални шишенца, останали без тапи, и тапи, останали без шишенца.
Беше една от любимите й игри.
Жаки помръдваше стъкълцата и правеше слънчеви зайчета по тавана.
— Моята малка художничка рисува със светлина — казваше доволно баща й и ръкопляскаше.
Това бе един от приятните спомени за времето, прекарано с него в работилницата, в дни, когато слънцето и вятърът пропъждаха неканените видения.
— Отвори го — прекъсна мислите й Малакай. — Помириши го и ми кажи какво мислиш.
Масивната сребърна капачка с инкрустирани парченца кехлибар се отвъртя лесно. Жаки се наведе и вдъхна. Съвсем обикновен аромат. Тамян и смирна. Сторакс. Миришеше така, както и изглеждаше — блудкав, без капчица сияние и жизненост.
— Знаеш със сигурност колко е стар? — попита тя.
— Според писмата, които намерих, датира от трийсетте години на деветнайсети век.
— Кой го е направил?
— От „Феникс“ го поръчали на парфюмерист във Франция…
