Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 34

Хуан спря пред масата тъкмо когато сервитьорът постави на нея емайлиран чайник. Бяха му наредили да се държи така, сякаш се познаваше с мъжа, затова кимна, поздрави, дръпна стол и седна. На масата пред него имаше тринайсет бели порцеланови чаши за чай, подредени в правоъгълник около самотна чаша в центъра.

Ритуалът, в който щеше да вземе участие Хуан, датираше от поне три хиляди години и не се спазваше от повечето босове на Хак Ше Вуй, но ръководителят на местния клон на Черното общество — само белите ги наричаха триади — продължаваше да почита старите обичаи. Някога древната церемония се използвала като изпитание за непознати посетители, за да се провери дали са членове на тайното общество. Чудесна идея във времената, когато нямало интернет, телефони и дори надеждни пощи, а понастоящем беше просто поредната ексцентричност на Гу Джен.

Хуан посегна към чашата в средата, което на символичния език на триадите бе знак, че е един от тях, в буквален смисъл „вътрешен човек“.

Гу Джен наля чай първо на себе си, сетне на госта. Хуан проследи съсредоточено как Джен поставя чайника върху масата преднамерено бавно. Оставеше ли го с чучура към Хуан, значи срещата е приключила, обмислил е молбата му и не му вярва или е недоволен от него и няма да му помогне, нито да му даде благословията си.

Чучурът сочеше на другата страна. Следователно следваше Хуан да пресуши чашата си и да я остави обратно върху масата с дъното нагоре, за да даде знак, че иска да обсъди нещо с боса. Така и направи.

Гу Джен кимна.

— Мога да ти помогна — прошепна той с нисък дрезгав глас. — Но ще струва скъпо. Рядко поемаме ангажименти извън традиционния си бизнес.

— Парите не са проблем. Правителството ни не иска играчката да попадне в неподходящи ръце.

Старецът вдигна вежди.

— Играчка ли? — изрече думата така, сякаш я бе вкусил, след което отпи от чая си.

Бяха предупредили Хуан, че е в негов интерес да се държи почтително със старейшината, да вземе участие в чаената церемония и да не проявява никакви признаци на нетърпение, ако иска да получи помощта, от която отчаяно се нуждае, за да изпълни мисията си. Затова седя мирно в продължение на двайсет минути и пи чай от малката, осеяна с петна порцеланова чаша, в един съвсем различен свят на осем километра от елегантния си кабинет в Министерството на външните работи на Китайската народна република на авеню „Жорж V“.

— Какво знаеш за тази така наречена играчка? — попита Гу Джен.

— Уж е някакво древно средство за припомняне на минали животи.

— И според теб е някаква шега, така ли?

— Не е важно какво мисля аз. Със средствата, с които водим тази война, не отбелязваме никакъв напредък. Краят й не се вижда. Будистите не се отказват. Светът продължава да е на страната на тибетците в изгнание, въпреки че повечето правителства се страхуват от нас. Не желаем подобни брожения. Не искаме още монаси да се превръщат в мъченици, като се самоизгарят. А най-малко ни трябва да се разпространява слух, че най-сетне има начин да се докаже теорията за прераждането. — Хуан бе чувал и за други портали, които уж помагали на хората да си спомнят миналите си животи. Древна флейта във Виена. Делва с камъни в Рим. Китайците не бяха успели да се доберат до нито един от тях. Но според информацията, получена от агент под прикритие, внедрен в будистката общност, новият артефакт се намирал в Париж.