Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 27

Тогава Ву бе поставил ръка на рамото на момчето. За пръв път някой го докосваше така, откакто бе учил при Ринпоче преди толкова много години.

— В очите ти виждам дълбоко страдание. Какво ти се е случило, синко?

С накъсани, прошепнати фрази, на фона на бушуващата по праисторическите скали вода, Дзи, който не бе изричал и дума пред нито едно живо същество за случилото се с него като дете, никога не бе намеквал за миналото си, нито за онова, което знаеше за себе си, призна пред професора кой е всъщност.

По-късно щеше да се чуди какво му бе дало увереността да се довери на възрастния мъж. Дали бе видял в него сродна душа? Дали бе от отчаяние да намери някой, който да му помогне? Или се дължеше просто на отдавна забравеното утешително докосване на човек, достатъчно загрижен, та да се поинтересува какво го гнети?

Веднъж годишно Ву и Дзи отиваха на излет до водопада. И там, под шума от водата, заглушаваща думите им, обсъждаха какви възможности има Дзи. Съставяха план. Бавно, търпеливо.

— Споменахте, че може да изпием по чаша вино, преди да се върна в хотела. Важи ли още поканата? — обърна се Чун към Ву.

Дзи отново се зае да рисува. Както обикновено „специалният“ му учител бе гладен. Гладен, забързан и леко мързелив — винаги търсеше начин да претупа работата.

— Да, но първо бихте ли се погрижили за това? — Ву подаде на Чун документа, който позволяваше на Дзи да пътува до Англия, Италия и Франция. Десетдневно пътуване с още дузина китайски художници.

„Гладен, мързелив, нетърпелив.“ Дали Чун щеше да прочете внимателно документа?

Дзи извърна очи. Беше го страх да гледа и се съсредоточи върху картината, но мислите му препускаха. Щеше ли старият му надзирател да забележи датите? Щеше ли да си ги запише, да ги занесе в Пекин и да ги провери в някой регистър, в който се следяха пристигащите и заминаващите държавни глави? Имаше ли опасност пътуването да затъне в неизбежното бюрократично блато?

Дзи отново потопи четка в мастилото с цвят на безлунно небе и докосна с върха й хартията. Остави китката и пръстите си да се движат сами, да се носят по страницата.

— Ще вървим ли на вечеря? — попита Чун, след като остави документа на масата.

Дзи плъзна поглед към документа.

Подписът бе небрежен. Буквите не бяха елегантни, също като мъжа, който ги бе изписал. Но все пак беше подпис.

Шест

Ню Йорк

Сряда, 11 май, 18:00 ч.

Роби се приближи към вилата в стил кралица Ан с триъгълен фронтон, обрулени каменни водоливници и вити парапети от ковано желязо. Зарадва се, че строителните предприемачи в Манхатън — които все събаряха старите сгради, за да разчистят място за нови, по-големи и по-високи, — изглежда, бяха пропуснали това ъгълче от Уест Сайд. Изящните детайли на постройките от XIX в. го караха да се чувства като у дома в Париж.

В сумрака на ранната вечер сградата на фондация „Феникс“ изглеждаше почти мистично. Сякаш всички проучвания на преражданията, които се провеждаха вътре — изследвания на синхроничности и паралели между животи, изживени, изгубени и намерени отново, както и сложните философски, религиозни и научни въпроси, които те пораждаха, — придаваха на сградата наситена окраска.