Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 25

Поне привидно.

— Професор Ву ми каза, че си един от едва четиримата студенти от този университет, чиито картини ще бъдат показани на изложба в Европа. Голяма чест. Всички много се гордеем с теб.

Дзи отново благодари.

Чун въздъхна:

— Това ли е всичко? Само благодаря?

Дзи знаеше колко се дразни старият му учител от Пекин на мълчанието му, но ако си мълчеше, нямаше да изрече нещо неуместно. От момента, в който бе дошъл тук от сиропиталището, говореше малко.

Дзи подуши огъня и се зачуди защо монасите са запалили жертвените клади преди съмване. Но колкото и да му се искаше да разбере какво се случва, не стана от леглото. Шестгодишното момче, което тогава се казваше Дордже, живееше в манастира Цечен Дамчос Лин от няколко месеца и изучаваше духовната практика дзогчен. В основата на този древен и пряк поток на мъдростта бе дисциплината. Дордже медитираше и нищо не биваше да смущава покоя му.

Не успя да блокира писъците. Нито звуците от бягащи крака.

— Дордже, ела с мен! — появи се внезапно на вратата му Рибур Ринпоче. — Бързо, манастирът гори.

Коридорът беше изпълнен с гъст дим и миризма на изгоряла гума. Така миришеше тяхното гориво. Огънят поглъщаше въглищата от тор на як. С какво щяха да се топлят до края на зимата?

Навън Ринпоче остави Дордже под покрито със сняг дърво и предупреди младия си ученик да не се доближава до горящите сгради.

— Опасно е. Може да изгориш. Разбираш ме, нали?

Дордже кимна.

— Ако те е страх, използвай мантрата и медитирай.

Това бе последното, което Ринпоче му каза, преди да изтича при останалите монаси и да се включи в опитите да спасят светата обител, датиращите отпреди векове картини тханка, свещените реликви и редките ръкописи.

On mani padme hum.

Дордже повтаряше мантрата, но тя не помагаше. Пламъците бяха погълнали покрива на храма и се издигаха към свещения връх Кайлаш. Какво ставаше в манастира? Всичко наред ли бе с Ринпоче? Защо още не бе излязъл навън?

И тогава една ръка грубо запуши устата на Дордже. Пръсти стиснаха китката му. Той се опита да извика, но устните му срещнаха плът. Напъна се да се отскубне с ритници. Мъжът обаче го стискаше прекалено силно.

— Спасяваме те от пожара, глупако. Не се дърпай.

Чун и останалите вярваха, че пожарът, жертвоприношението на учителите му и последвалото „спасяване“ на момчето — както наричаха отвличането — са травмирали детето и затова то е останало почти нямо.

Дзи, както го прекръстиха, когато го скриха в пекинското сиропиталище, не беше онемял. Но бе по-удобно да ги остави да си мислят каквото искат.

Чун се бе опитвал да насърчи момчето да разговаря, като му казваше, че иначе няма да може да се ожени и да има деца. Заплахата не стресна Дзи. Ринпоче в Тибет му бе обяснил, че не е предопределен за обикновен живот.

Сега гласът на Чун върна Дзи към настоящето.

— Професор Ву подаде официална молба да ти разрешат да заминеш с колегите си за изложбата. Затова съм тук, да го обсъдим. Искаш ли да отидеш?