Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 183

В Париж щяха да я посрещнат призраци. Щеше да ходи по улици, по които бе вървяла като момиче. Щеше да види привидението на миналото си. На Жил.

Но съпругът й искаше тя да го придружи. И Мари-Женвиев нямаше как да откаже. Той бе добър човек. Спаси й живота, когато я намери полумъртва, наполовина удавена, на брега на Лоара. Свещеникът, с когото беше в лодката, беше използвал сетните си сили, за да ги развърже и да й даде възможност да оцелее.

Без тежестта му, да я влачи надолу, Мари-Женвиев беше изплувала на повърхността. Задавена, тя си пое жадно въздух. И глътна вода. Ако не беше течението, нямаше да оживее. Реката я изхвърли на брега.

Първите два дни е Париж не бяха толкова емоционално изтощителни, колкото бе очаквала. През последните години градът се бе променил твърде много и спомените на Мари-Женвиев бяха смекчени от шока й от промените.

На третата сутрин вече беше толкова спокойна, че докато каретата им прекосяваше Пон дьо Карусел над Сена, се загледа в млада жена, която се опитваше да обуздае трите си малки деца и не обърна внимание къде се намират. Нито пък попита накъде са се запътили.

Каретата зави по улица „Сен-Пере“ и спря пред някаква сграда.

Мари-Женвиев се обърна към съпруга си.

— Къде сме?

— Изненада.

Само че тя никога не му е казвала нищичко за…

— Не разбирам!

Той не забелязваше ли паниката й? Защо се усмихваше?

— Чух, че тук правят най-хубавите парфюми в цял Париж. Исках да ти купя нещо за спомен от пътуването.

— Твърде скъпи са. Вече похарчихме достатъчно пари. — Гледаше съпруга си, но през рамото му, през прозореца виждаше вратата на парфюмерията, през която някога влизаше и излизаше по сто пъти на ден. Сега вратата се отвори. Някой излизаше. В първия миг Мари-Женвиев си помисли, че е Жан-Луи. Висок. С прошарена коса. Очи, толкова сини, та се виждаха чак от тук.

Той забеляза каретата, надзърна вътре и я погледна.

Значи все пак в Париж я чакаха призраци. Жил беше умрял в Египет, когато тя беше още девойка. Жил беше мъртъв от години.

Само че мъжът, който я гледаше в момента и се взираше в нея сякаш тя е призрак, беше съвсем жив.

Погледите им се срещнаха. За няколко секунди Мари-Женвиев забрави, че е омъжена, че има две деца и седи в карета под наем със съпруга си. Звукът, който се изплъзна от устните й, представляваше хлипане, примесено със смях.

— Добре ли си, скъпа? — попита съпругът й.

— Нещо ми прилоша…

Същата вечер, докато съпругът й спеше, Мари-Женвиев се измъкна от стаята в странноприемницата, която се намираше само на десет пресечки от улица „Сен-Пере“. Наоколо не беше нито тъмно, нито опасно. Вече не беше четирийсет и две годишна жена с прошарени коси, а пак седемнайсетгодишна девойка. Не ходеше тромаво, а летеше.

Вратата на магазина беше отключена въпреки късния час. Макар да не си бяха казали нищо, да не си бяха уговорили среща, той я чакаше в тъмния дюкян.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита тя.