Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 181

Тя се наведе и го целуна по челото с надеждата, че устните й ще го събудят като в приказките. Но той не отвори очи. Не помръдна. Изобщо не реагира на докосването й.

Не знаеше колко дълго е стояла така, но по едно време сестрата с розовото червило влезе в стаята.

— Защо не се приберете за малко? Той ще спи почти цял ден. Можете да си вземете душ и да си починете. — Хелън се усмихна. — Преоблечете се и се върнете, да речем, когато стане време за вечеря. Тогава може да е буден.

Жаки погледна надолу. По ризата й имаше кървави петна, както и по шала и върху дясната й обувка. Беше със същите дрехи, с които излезе от къщи предишната сутрин.

Да, трябваше да се прибере. Отправи се към вратата. Протегна ръка, постави я върху бравата, но не успя да я натисне. Чакаше да чуе онова, което той винаги й казваше на раздяла. Но чу само равномерното му дишане.

Можеше ли да се раздели с него сега? Да се раздели с него отново? Твърде много пъти се бяха разделяли. От мига на срещата им до деня, в който той си тръгна през онзи ден в парка, се бяха разделяли твърде много пъти. Думата още звучеше в ушите й.

Само че Грифин никога не казваше довиждане. Вместо това килваше глава надясно, по устните му играеше усмивчица, гласът му ставаше малко по-басов и дрезгаво прошепваше: „Чао.“

Първият път, когато й го каза, тя се зачуди дали не е подпийнал.

— Чао ли? — попита го.

— На италиански казват „Чао“ и при среща и при раздяла. Не е ли по-добре така? Какво хубаво има в раздялата? Можем да си представяме, че ти току-що си пристигнала и целият уикенд е пред нас.

Жаки се обърна, седна до леглото, наведе се и полегна до него. Затвори очи. Остави се на мисълта, която пропъждаше вече повече от петнайсет години: „Искам да съм с него.“

Жаки нямаше как да върне майка си. Можеше единствено да мирише парфюма й и да чува гласа й. Но това не бе реалност, а отчаянието на една дъщеря. Грифин обаче беше реален. Колко хора трябваше да загуби? Колко пъти трябваше да губи него?

В първия момент докосването на пръстите му върху бузата й й се стори така естествено, че не осъзна какво означава. Той бършеше сълзите й.

— Знаеш, че можеш да се удавиш в толкова много тъга — прошепна й.

Жаки отвори очи и го погледна. Нямаше думи. Нямаше какво да каже. Единствената й мисъл беше за този мъж, когото не бе престанала да обича. И с когото не можеше да се раздели никога повече.

Петдесет и девет

9:30 ч.

У дома Жаки взе душ и се опита да поспи. Беше едва десет часът сутринта, а и не преставаше да преживява отново и отново последните няколко ужасни дни.

Боса, с мокра коса и облечена с хавлията си от тийнейджърските години, излезе от спалнята. На път за кухнята спря пред стаята на брат си. Искаше й се да е буден, но вратата му беше затворена.

Жаки слезе на долния етаж и си направи чаша чай „Етоал дьо Пари“. Дядо й веднъж й бе разказал, че братята Мариаж създали чая специално за него. Така и не разбра дали е вярно. Докато гледаше как сухите листенца обагрят водата в зелено, Жаки вдъхна аромата. Ванилия, обгърнала мента. И цветна нотка. Подуши пак. Познато, но изплъзващо се ухание. Едновременно солено и сладко. И много зелено.