Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 184

— Къде беше през всички тези години?

Двамата заговориха едновременно, но преди да довършат, той протегна ръце към нея. Двамата прекараха нощта в обятията си, докато първите слънчеви лъчи не озариха шишенцата с парфюми.

Мари-Женвиев успя да се прибере, преди съпругът й да се събуди. Докато се обличаше, се опита да се държи нормално, но имаше чувството, че е изгубила двайсет години от живота си. Не познаваше мъжа, за когото се бе омъжила. Бе забравила живота, който е водила.

Оставаха им още четири дни в Града на светлините. Всяка вечер тя се преструваше, че заспива бързо, след което лежеше до този непознат и чакаше дишането му да стане равномерно. После ставаше от леглото, обличаше се и се измъкваше.

Тъмнината бе неин съюзник. Тайните среднощни среши бяха толкова обичайни в Париж, че оставаха невидими. Тя изчезваше в сенките и тичаше в ръцете на любимия си.

През последната нощ, след като се любиха, докато тя още лежеше в обятията му на дивана в магазина, Жил й каза, че иска да напусне съпруга си и да остане в Париж.

— Но и двамата сме женени и имаме деца! — изплака тя.

— Можеш да доведеш децата си. Ще ви купя къща. Ще живея там с теб и ще работя тук.

Тя поклати глава.

— Ce n’est pas possible.

Жил стана и отиде до един шкаф. Отвори го и извади нещо. Очите на Мари-Женвиев бяха толкова насълзени, че не видя какво е.

— Нямаш избор — каза той.

— Не разбирам.

— Египтяните вярвали в съдбата. Нашите съдби са преплетени. — Той й показа кожена торбичка и изпразни съдържанието й в дланта си. — Помириши.

Мари-Женвиев погледна към керамичното бурканче в ръката му и й се зави свят. Първо се уплаши. Същото беше изпитала и в Лоара преди толкова години. Чернота. Студ. Вонята на кал и тиня. И тогава малки, нежни уханни ръце я издърпаха от Нант обратно на място, което й беше познато. Тези ухания бяха лилави, тъмнокафяви, кадифено синьо и звездна светлина. Тъмнокож седеше до жена с гарвановочерни коси и й подаваше бурканче.

По същия начин както беше съгледала отражението си в Залата с огледалата в двореца Версай, сега Мари-Женвиев виждаше себе си — всъщност Изида, с глава приведена над ръката на любимия си, да мирише мехлема в съда.

Мъжът, Тот, говореше на език, който Мари-Женвиев не бе чувала и не разбираше. Той изрече същите думи, които Жил току-що бе промълвил.

„Съдбите ни са преплетени.“

И тогава чу как някой извиква името й с глас, който бе от настоящето. Звукът я изтръгна от видението. Гласът на съпруга й. Добрият, нежен винар, спасил й живота, стоеше пред нея с очи, пламтящи от ярост. И държеше пистолет. Ръката му трепереше.

Зората проникваше през прозореца и се отразяваше в дръжката. Ако Мари-Женвиев знаеше, че добрият й, богобоязлив съпруг е способен да използва оръжие, щеше да се хвърли пред Жил. Но беше немислимо.

— Няма да ти позволя да ми вземеш единственото, което съм искал винаги! — изкрещя той на Жил и без колебание натисна спусъка.

След две седмици в дома си в Нант Мари-Женвиев прочете, че Жил е умрял от огнестрелна рана. Тя не можеше нито да се храни, нито да спи. Не говореше с мъжа, за когото беше омъжена. Грижеше се за децата си като в мъгла. Мислеше само за мъжа, когото обичаше от съвсем малка. Кой е държал ръката му? Кой му е шептял утешителни думи, докато е напускал този свят и преминавал в отвъдния?