Читать «Жътваря» онлайн - страница 6

— Не официално. Виждала съм я няколко пъти на работното място на Джон. — Джени се засмя. — Като се замисля, сигурно ще кажеш, че прилича на мен, но по-млада, без тлъстините на корема от износването на две деца. Джон ме е заменил с по-млада и не толкова съсипана двойница.

— Но въпреки това искаш да го намеря?

Тя въздъхна. Погледът й се стрелна към спалнята. Децата бяха тихи и се запитах дали не са долепили уши до вратата.

— Той им е баща, Джо. Трябва да прави повече, за да ги издържа.

Да. Тъжен факт. Но не можех да го опиша с думи.

— Вероятно кучката е права и Джон заслужава всичко, което му се случва. Децата ми обаче не трябва да страдат, нали? — Тя можеше да настоява, но нямаше да чуе укор от мен. — Е, какво мислиш? — попита след няколко секунди. — Можеш ли да направиш нещо?

— Ще сторя всичко възможно — обещах.

Нещо повече, говорех сериозно.

3

Когато работя, не използвам превозно средство, на което държа. Взимам стара таратайка, купена на търг за двеста лири. По този начин, ако някой недоволен прокара ключ по цялата й дължина, не се ядосвам много. Колата ми има много драскотини. Единственото ми изискване е двигателят да е редовно и щателно преглеждан и гумите да са от новия модел, които не се пукат. Тези две неща се оказаха ценни в миналото.

Преди да тръгна да „поговоря“ с Шанк и главорезите му, бях паркирал стария воксхол корса през няколко преки. Не че го пазех чак толкова много, но нямах намерение да превръщам автомобила си в лесна мишена. Приближавах се към него, когато беемвето се шмугна в улицата зад мен. Откровено казано, реших, че повече няма да видя Питър Рамзи, но той се беше върнал, жаден за още.

Може би трябваше да му изиграя по-добър номер първия път. Грешката е моя, но както споменах, понякога съм състрадателен.

— Този път… няма да се шегувам — зарекох се.

Музиката беше намалена с надеждата да се промъкне крадешком, но думкащият ритъм звучеше като сърцебиене на хищник, който се готви за смъртоносен скок. По асфалта изсвириха дебели гуми. Двигателят изръмжа. И без да гледам, разбрах, че идват.

Имах чувството, че отново съм в Белфаст. Само че тогава бях неопитен новобранец, безсмъртен в бойната си униформа и автомата в ръцете ми. Не бях подготвен за онова, което щеше да се случи, и дори осъзнах, че съм прострелян едва когато излязох от мъглата на морфина на другия ден и замигах срещу медицинската сестра.

Обикновено не чуваш куршума, който те убива. Това означаваше, че двата куршума, изстреляни от Шанк по мен, не улучиха целта. Добре, че се хвърлих напред в подходящия момент. Уличната настилка не ми прости, но ожулените лакът и коляно бяха най-малките ми тревоги.

Беемвето приличаше на лъскава черна акула, опасна като 38-милиметровия пистолет, с който Шанк се беше прицелил в мен. Имаше логика във факта, че шофьорът качи беемвето на тротоара. Половин тон метал върху главата ми щяха да ме довършат също толкова бързо като куршум в сърцето.

— Дръжте копелето!

Докато се претъркалях встрани от колата, не можах да не се усмихна на псевдогангстерския жаргон на Шанк — по-скоро от Салфорд, Голям Манчестър, отколкото от южноцентрален Лос Анджелис.