Читать «Жътваря» онлайн - страница 5

— Искам да намериш Джон — рече Дженифър в мъглата от пушек. — И да го доведеш вкъщи.

— Може да не е толкова лесно. Той вече не е в страната.

— Не. В Америка е.

— Обаждал ли ти се е?

Тя дръпна ръката си, но не от желание да се освободи от мен. Порови в джоба на панталоните си, извади плик и го притисна до гърдите си, а след миг го сложи пред мен. Погледнах я. Джени обаче наблюдаваше децата. Очите й се присвиха.

— Вие, двамата, вървете в стаята си. С чичо трябва да поговорим. Може да гледате телевизия там.

Преди те да успеят да възразят, тя скочи, хвана ги за лактите и ги заведе в стаята им. Върна се и затвори вратата.

— Не искам да слушат. Въпреки случилото се Джон все още е техен баща.

Опитах се да скрия реакцията си и се наведох към масата. Пликът беше обикновен, бял и датата на клеймото беше отпреди повече от две седмици, от Литъл Рок, Арканзас.

— Арканзас? — учудих се аз.

Дженифър ми отвърна с измъчено изражение:

— Откъде другаде?

От разкъсания край на плика се показаха два листа. На пръв поглед написаното приличаше на набързо надраскана бележка, която поставяш на видно място, когато трябва да излезеш, само че по-дълга. Прощално писмо. Почеркът обаче не беше на брат ми.

Погледнах Джени.

— Хайде, прочети го — рече тя.

Сторих го.

„Джени, вероятно нямам право да се свързвам с теб по този начин. Ти несъмнено ме мразиш, но се надявам, че ще прочетеш онова, което имам да ти кажа. Джон го няма и не знам какво да правя. Не ме разбирай погрешно, не ме е оставил, както стори с теб. Имам предвид, че изчезна. Може би не те интересува и смяташ, че заслужавам всичко, което ми се случва, и че Джон определено го заслужава, но не мисля, че си такъв човек. Джон е в беда. Беше нервен от два-три дни, преди да изчезне. И уплашен. Предполагам, че се е случило нещо ужасно. И затова ти пиша.“

Оставих първия лист и погледнах Джени. Беше се оттеглила в отсрещния ъгъл на стаята и гледаше безучастно в празното пространство. Сега писмото беше мой проблем.

Джон сподели, че има доведен брат в Англия. Казва се Хънтър. Знам, че не са се спогаждали, но веднъж Джон каза, че ако нещо му се случи, трябва да повикам Хънтър, защото ще знае какво да направи. Ето защо, умолявам те, стори го заради мен. Ако не заради мен, тогава го направи заради Джон. Изпрати брат му.

Моля те, Л.

Бележката ми се стори странна.

— От кого е писмото? — попитах аз.

Дженифър се приближи, за да изгаси цигарата си, и ядосано отвърна.

— Кучката на Джон.

Повдигнах вежди в недоумение.

— Американка ли е?

— Не, англичанка.

— Как се казва?

— Луиз Блейк.

— Как са се запознали с Джон?

— Работеха в една и съща фирма. — Тя ме погледна изпитателно. — Изглежда, са се срещали от шест месеца, преди той да ме напусне. Всички знаеха освен аз.

— Аз не знаех.

Дженифър избърса уста с длан.

— Тогава ти си единственият. — Стана по-спокойна, докато си припомняше за изневярата. — Кучката открадна съпруга ми, Джо, а сега иска помощ да го намери. Какво да направя? Да й го заведа за ръката?

— Познаваш ли я?