Читать «Жътваря» онлайн - страница 122

— Уолтър — кимнах аз, станах от леглото и дръпнах измачканото одеяло, за да го оправя.

Той прехвърли пурата в другата си ръка, стисна я така, сякаш беше спасителен пояс, и ми предложи свободната си влажна длан. Стиснах я и го погледнах сериозно. Уолтър не каза нищо.

— Бързо дойде — отбелязах, — за по-малко от половин час след обаждането.

Уолтър изду дебелите си бузи в нещо като усмивка.

— Имам на разположение собствен самолет.

— Не думай! — рекох, но той не схвана шегата ми и не отговори. — Дори реактивен самолет не би могъл да те докара толкова бързо.

— Моят реактивен самолет е много бърз. — Този път Уолтър се усмихна искрено. — В Лос Анджелис съм от сутринта.

— Може ли да попитам защо?

— Не, разбира се.

Това беше игра. Той я обожаваше.

Използвах логическото си мислене, за да видя какви лъжи ще съчини.

— Възбудих интереса ти, когато говорихме по телефона. Накарах те да се замислиш, нали?

— Само догадки.

— Кажи ми, Уолтър, кой е Жътваря?

— Защо смяташ, че знам?

— Не си играй с мен. Не си долетял чак дотук напразно. Тук си, защото знаеш кой е той и си на мисия за задържане.

Той пъхна незапалената пура между зъбите си.

— Отказах пушенето преди осем месеца, но все още си нося пура за такива моменти.

— Имаш предвид моменти на празнуване?

— Не, говоря за напомняне колко пъти съм обърквал нещата. — За пръв път искрено му повярвах. — Има много истина в твърдението, че накрая миналото ти се отразява.

— Да — съгласих се аз. Думите му точно отразяваха чувствата ми. Той седна на леглото, което преди малко бях освободил, и стисна юмруци.

— Жътваря ме познава — рекох. — Познава и Ринк. Това ме навежда на мисълта, че е член на службите за сигурност.

Уолтър кимна, но не пророни нито дума.

— Някой от твоите хора ли е?

Той поклати глава:

— Не е от ЦРУ.

— От Тайните служби?

Уолтър размаха дебелия си пръст, доволен от най-добрия си ученик.

— Е, а ти как се замеси? — попитах. — Доколкото ми е известно, ЦРУ и Тайните служби са различни агенции.

— Както ти спомена, Хънтър, накара ме да се замисля и да свържа някои неща. Агенциите решиха да се намеся като СОА.

— Специален отговорен агент? Издигнал си се?

— Естествено — усмихна се той.

— И аз така реших. Е, какво се е случило? Какво превръща охранителя в убиец?

— Има ли разлика, Хънтър? Целта на охраната не е ли да убиваш или да бъдеш убит? Говорим за същината на въпроса, а не за етичните тъпотии, които виждаме във филмите.

— Разликата е огромна — напомних му. — Охранителите защитават свещеното право на живот, а не взимат извратени трофеи, с които да украсят стената в хола си.

— Не и в класическия смисъл — възрази той. — Трябва да разговаряш с някой дългогодишен агент и ще разбереш, че носи трофеи в душата си. Образно казано.

Поклатих глава на забележката му и седнах на леглото до него.

— Е, ще ми кажеш ли?

— Положението е деликатно, Хънтър — рече Уолтър и се размърда неспокойно на леглото, което в протест изскърца.