Читать «Жътваря» онлайн - страница 114

— Доверявам се на по-острото ти зрение, но може ли да има обикновена причина за присъствието там на гумена лодка от „Утринна звезда“?

— Не се сещам — отвърна той.

— Да, предполагам. Можеш ли да приближиш лодката си дотам?

— Приливът е твърде нисък за моето момиче. Ще се приближа, колкото е възможно, но може би ще се наложи да газите във водата до брега.

— Добре. — Обърнах се към Ринк: — Готов ли си?

Той потупа издутината под мишницата си.

— Готов, изпълнен с желание и способен.

Отново насочих вниманието си към капитана и посочих вилата до кея:

— Знаеш ли на кого е?

Капитанът поклати глава.

— Добър съм с лодките, но нямам представа от къщите.

Свих рамене.

— А можеш ли да се свържеш с аварийните служби по радиопредавателя?

— Разбира се.

— Щом ни оставиш на брега, обади се за помощ и кажи на ченгетата да дойдат, колкото могат по-бързо.

Капитанът не беше наивен стар глупак и знаеше, че сме наели лодката му с определената цел да намерим човек, избягал от експлозията в Марина дел Рей. Не знаеше само кого търсим и защо.

— Неприятности ли очакваш, синко?

— Вероятно най-лошите — отвърнах аз.

— Тогава защо не изчакате ченгетата да дойдат, преди да слезете на брега? — попита той и за пръв път забелязах намек за нещо друго освен обичайната му жизнерадост.

— Може да има криза със заложници. Не мога да чакам ченгетата, а в това време да пострадат невинни. — Първата ми забележка беше отправена към стареца, а следващата към Ринк: — Ако хората, които търсим, вече са избягали, имам ужасното чувство, че ще трябва да почистваме. По-добре този път да оставим проблема на властите.

Ринк кимна с разбиране, а капитанът присви очи и се вгледа в бързо приближаващия се бряг. Не поиска обяснение и аз не му го дадох. Старецът насочи носа на лодката към кея и както бе предрекъл, на пет-шест метра от дъсчената пешеходна пътека усетихме вибрации от пясък под кила. Капитанът превключи на задна скорост и се върнахме в чисти води. Вдигнах палец и той кимна.

— Искате ли да ви чакам? — извика старецът от каютата.

Поклатих глава. Каквото и да станеше, мислех, че скоро няма да се кача на лодка.

— Най-добре е да се отдалечиш от брега. Не след дълго наоколо може да летят куршуми.

— Благодаря за предупреждението, синко, но не се тревожи. Два пъти съм бил във Виетнам, затова летящите куршуми не означават нищо за мен.

— Така е, но не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми.

Капитанът изсумтя, но после намигна и докосна козирката на шапката си.

— Това е твоята мисия. Пази се. И кажи на грамадния си приятел също да внимава.

— Непременно — отговорих аз и погледнах към Ринк. Той стоеше на носа и гледаше дали на брега има някакво раздвижване. Раменете му потрепваха. Адреналинът търсеше отдушник. Тръгнах към него, пъхнах ръка под мишницата си и усетих окуражителната изпъкналост на новия ми зиг-зауер, който само преди час Шерил Баркър ми даде. Беше по-старият швейцарски модел Р 230, без ръчен предпазен бутон, за да може оръжието да бъде задействано по-бързо. Допирът до него донесе спомени от дните ми на практикуване на стрелба в цел.