Читать «Жътваря» онлайн - страница 116

С изключение на труповете стаята беше обикновена и по нищо не се отличаваше от другите в дом, поддържан със скромен доход. Имаше задължителният телевизор, канапе и мебели, украса тип дрънкулки и снимки в рамки. Открояваше се само пианото, което заемаше по-голямата част от едната страна на помещението. И тримата, които стояха около него.

Може би „стояха около него“ не беше най-подходящият израз да опиша сцената.

На столчето пред пианото седеше възрастна жена. Държеше я мъж, увил ръка около шията й. Докато се гърчеше в това неудобно положение, пръстите й драскаха по клавишите, откъдето се разнасяха гърлени и пронизителни звуци. Мъжът, който я дърпаше назад, се втренчи в мен над рамото й. Устните му се разтвориха в дивашко озъбване.

Насочих зиг-зауера. Обикновено бих стрелял, но мъжът опря дулото на пистолет в слепоочието на жената и се отказах. Погледът ми се плъзна към отсамната страна на пианото и мигновено съзрях брат си.

В първия миг не можах да кажа дали се зарадвах, че го виждам. Мисля, че дълбоко в душата си тайно се надявах, че Джон е мъртъв и няма вероятност да се е превърнал в чудовище.

Той обърна лице към мен и унилото му изражение се промени в изумление. За миг изрази изненада, а после в очите му блесна надежда. Необходим ми беше само този израз, за да се убедя, че Джон не е доброволен участник в играта на Жътваря. Вниманието ми незабавно се насочи обратно към мъжа, който държеше възрастната жена.

— Хвърли оръжието — извиках.

Човекът се озъби още по-широко и видях смразяващ лед в светлозелените му очи. Той използва жената като жив щит и притисна пистолета под челюстта й.

— Мисля, че е по-добре ти да хвърлиш твоето — каза непознатият.

Зиг-зауерът ми не помръдна. Направих крачка напред. Пръстът ми се уви около спусъка.

— Хвърли пистолета — по-спокойно повторих.

В отговор той щракна ударника.

— Смяташ ли, че ще можеш да ме застреляш, преди да пречукам дъртата кучка?

— Да — отвърнах и се втренчих в него.

Мъжът поклати глава.

— Не си толкова убеден, колкото изглеждаш. Ако можеше, вече щеше да си го направил.

— Имаш пет секунди да се подчиниш.

Човекът се засмя. Пленницата му изхленчи от страх. Подутите й от артрита колене трепереха. Крепеше я единствено ръката около врата й. Не беше лека, но мъжът не полагаше усилия да я контролира. Ръката му беше мускулеста и силна.

— Едно — започнах да броя.

— Престани с театралниченето, моля те — подигра ми се той, отмести се встрани и застана в ъгъла на стаята. Не беше опит да намери изхода, а да се погрижи да не бъде улучен. С гръб към ъгъла, мъжът отне на Ринк възможността да се прицели в него. Погледнах наляво и видях, че приятелят ми стои до отворен прозорец и е насочил пушката си към мъжа. Ринк леко поклати глава. Беше опасно да стреляме заради жената.