Читать «Жътваря» онлайн - страница 112

Тувал вдигна ръка.

— Не се тревожи, братко. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност, но пак ще ти бъдем благодарни за помощта.

— Да, да. — Човекът се затича към тях. Ротвайлерът подскачаше до него и вече не се дърпаше на каишката. Каин го погледна за миг, а после се престори на уплашен и отстъпи встрани. Мъжът го видя и поклати глава: — Не се страхувайте от Попай. Изглежда страшен, но е добър. По-скоро ще ви оближе целите, отколкото да ви ухапе.

— Какво облекчение — рече Тувал, обърна се, повдигна вежди в недоумение и се усмихна накриво на Джон. Телфър се прокашля, но Каин вече коленичеше, за да поздрави кучето.

Докато ротвайлерът минаваше, Тувал пъхна ръка под намордника му и привидно невинно го потупа по широките гърди. Само след два крачки кучето падна и дори не излая стреснато, преди да умре. Стъписан, стопанинът му се вторачи в него, а после изумено погледна Каин, който се изправи.

— Не обичам кучета — обясни убиецът.

Човекът плъзна очи по ръката му и спря на пръстите. По ножа за чистене на риба имаше съвсем малко кръв, толкова бързо бе влязъл и излязъл от кучето.

— Те са конкуренция за костите ти — добави Каин.

Мъжът възкликна учудено и коленете му се огънаха.

33

За последен път бях на моторна лодка през нощта и бях оставен на безлюден бряг в Индийския океан. Екипът ни се състоеше от осем души, изпратени да екстрадират заподозрени терористи, скрили се там след атака преди зазоряване срещу село, пълно с жени и деца.

Тогава не обърнах голямо внимание на околната обстановка. Мисията ни беше да нахлуем и да изчезнем, да разбием и да грабнем, и нямахме време да разглеждаме забележителностите.

Сега обаче, докато стоях на носа на моторната лодка, аз имах време да вкуся пръските на океана по лицето си, да помириша соления въздух и да усетя вятъра в косата си. Моторницата „Бейли“ пореше водата, издигаше се величествено на гребените на вълните и се снишаваше с браздите между тях. Стоях с разкрачени крака, за да пазя равновесие, но не се бях хванал за перилата.

— Ако затвориш очи и разпериш ръце, ще имаш чувството, че летиш — остроумно отбеляза Ринк.

Изсумтях, като си представих картината.

— Започни да пееш като Селин Дион и ще те изхвърля през борда — обещах му.

Той се ухили, застана до мен и подпря мускулестите си ръце на перилата.

— Защо мислиш, че са се отправили на юг?

— Имам такова чувство.

— Чувство? Какво по-точно? Нещо като шесто чувство? — Ринк не се шегуваше. Като повечето войници той знаеше, че там някъде има неосезаема сила. Животът на много бойци беше спасен от силен инстинкт, граничещ със свръхестественото, нещо, което те предупреждава за скрита опъната тел по земята или снайперист, дебнещ в засада. Някои твърдят, че това се дължи на свръхзаредеността с адреналин и зоркото тренирано око, но аз мисля, че има и друго — по-скоро пълзящото по плътта усещане, че те наблюдават невидими очи. Чувството ми в момента обаче нямаше нищо общо с тази или някоя друга сила, а с логическото мислене.