Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 8

Пое по коридора и спря на вратата на кухнята. Постоя малко, очакваше тя да направи първата крачка, да му предложи да се помирят… Но тъй като тя не помръдваше и стоеше с гръб към него, той обяви:

— Е хайде… готово! Махам се…

— Чудесно. Можеш да задържиш ключовете. Сигурно си забравил някои неща и ще ти се наложи да се върнеш да си ги вземеш. Предупреди ме, за да не съм тук, когато ще идваш. Така ще е по-добре…

— Права си, ще ги задържа… А какво ще кажеш на момичетата?

— Не знам. Не съм мислила…

— Щеше ми се да присъствам, когато им го съобщаваш…

Тя затвори крана на чешмата, опря се на мивката и все така с гръб към него, подхвърли:

— Ако нямаш нищо против, смятам да им кажа истината. Не желая да лъжа… И без това е достатъчно болезнено.

— Какво по-точно ще им кажеш? — разтревожи се той.

— Истината. Татко остана без работа, татко не е добре, татко има нужда да си поеме малко въздух и затова се изнесе…

— Да си поеме малко въздух? — повтори той думите й, леко успокоен.

— Точно така! Това ще им кажа. Да си поеме въздух.

Не беше зле, да си поеме въздух… Не му прозвуча като окончателно решение.

— Добре, съгласен съм.

Направи грешката да се облегне на касата на вратата и носталгията отново го завладя, приковава го на място, парализира го.

— Изчезвай, Антоан. Няма какво повече да си кажем… Умолявам те, върви си!

Беше се обърнала и с поглед му сочеше пода. Той го проследи и забеляза изчакващия го куфар. Съвсем го беше забравил. Значи така, наистина се изнася!

— Добре… Довиждане… Ако искаш да се свържеш с мен…

— Ти ми се обади… или аз ще оставя бележка в салона на Милен. Предполагам, че тя ще знае къде да те намери?

— Да не забравя, цветята трябва да се поливат два пъти седмично и да се торят един…

— Цветята? Да пукнат дано! Те са ми последна грижа.

— Жозефин, моля те! Не изпадай в такова състояние… Да остана, ако искаш…

Тя го срази с поглед. Той сви рамене, взе куфара и се запъти към вратата.

Тя заплака. Държеше се с две ръце за мивката и плачеше, не можеше да се спре. Риданията я разтърсваха от глава до пети. Плачеше заради празнотата, която оставаше в живота й след шестнайсет години брак. Той беше първият й мъж, единственият й мъж, бащата на двете й деца. При мисълта за момиченцата заплака още по-отчаяно. Никога вече нямаше да изпитат чувството, че са на сигурно място, че си имат татко и мама, които се грижат за тях. А после рукнаха сълзите на страха — боеше се да остане сама. Антоан беше поел грижите за сметките, за данъчните декларации, Антоан изплащаше вноските за апартамента, Антоан избираше каква кола да купят, Антоан отпушваше мивката в банята. Разчиташе на него за всичко. За себе си бе оставила грижите за къщата и училището на момичетата.

Иззвъняването на телефона я изтръгна от обзелото я отчаяние. Тя подсмръкна и вдигна слушалката, преглътна сълзите.

— Ти ли си, скъпа?

Беше Ирис, голямата й сестра. Както обикновено, тя говореше с весел и игрив тон, сякаш рекламираше промоциите в супермаркета. Ирис Дюпен, четирийсет и четири годишна, висока слаба брюнетка с дълга черна коса, с разкошни къдрици, които се спускаха до раменете й като булчински воал. Ирис, която дължеше името си на двете огромни сини езера на очите си. Когато бяха малки, хората я спираха на улицата. „Боже мой! Боже мой!“, повтаряха те, вгледани в бездънните й очи, поръбени с виолетово и с леки златисти отблясъци. „Невероятно! Скъпи, погледни! Досега не съм виждала такива очи!“ Ирис се оставяше да й се любуват, но скоро й омръзваше и хем доволна, хем преситена, дърпаше сестра си за ръка и подхвърляше през стиснати зъби: „Какви тъпаци! Нищо не са виждали! Пътувайте бе, хора! Пътувайте!“ Съветът й развеселяваше Жозефин и тя, изпънала ръце като перки на хеликоптер, се завърташе около себе си и се смееше с пълно гърло.