Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 10

Ирис заяви, че изобщо не й пука, била решила да се посвети телом и духом на съпруга си.

Филип Дюпен беше човек, задръстен от клишета и от изтъркани общоприети мнения. Имаше собствена юридическа кантора, специализирана в международно бизнес-право, и съдружниците му бяха сред най-известните адвокати от гилдията в Париж, Милано, Ню Йорк и Лондон. Беше опитен и хитър адвокат, който предпочиташе да се занимава само със заплетени случаи. Рано преуспял, той не можеше да проумее защо всички останали не възприемат неговия стил на поведение. Имаше си девиз и той беше кратък: „Когато искаш, можеш.“ Повтаряше го, удобно разположен в широкия фотьойл от черна кожа, и ставите на пръстите му пукаха, когато опъваше ръце, вперил поглед в събеседника си и убеден, че формулира очевидна истина.

Успя да повлияе на Ирис и тя изтри от речника си думи като съмнение, тревога, колебание. Превърна се в непоправим ентусиаст. Имаше послушно дете, отличник в училище, съпруг, който печелеше и издържаше семейството, самата тя бе жена, която се грижеше за дома и правеше чест на мъжа си. Ирис си остана красива, енергична и съблазнителна, редуваше сеанси при масажисти и джогинг, грижи за лицето и тенис в елитния „Рейсинг клаб“. Е, можеше да се каже, че е безделница, но едни жени са „повлекани и безделници“, а други са от категорията „организирани безделници“. „Това си е цяло изкуство“, твърдеше тя, която очевидно спадаше към втората категория и презираше дълбоко повлеканите безделници.

„Аз сигурно принадлежа към някакъв друг свят“, мислеше Жозефин, докато слушаше как сестра й дърдори със скоростта на картечница. Вече беше минала на темата за майка им.

Всеки втори вторник от месеца Ирис канеше госпожа майка им на семейна вечеря. Щастието и усмивките присъстваха задължително в менюто на тези вечери. Излишно е да се споменава, че Антоан се стараеше да ги избягва, и то съвсем успешно, винаги си измисляше някое задоволително оправдание, за да не присъства. Не можеше да търпи Филип Дюпен, който се чувстваше задължен да му субтитрира всичко, за което говореше: „КБО, Комисията за борсовите операции, Антоан.“ Не понасяше и Ирис — винаги когато се обръщаше към него, тя го караше да се чувства като стара дъвка, залепнала за подметката на елегантната й обувка. „И да ми каже «добър ден» — оплакваше се той, — ми се струва, че ме всмуква с усмивката си, за да ме изплюе в друго измерение!“ Истината беше, че Ирис нямаше особено високо мнение за Антоан. „Припомни ми докъде докара нещата мъжът ти“ — беше любимата й фраза, която неизменно караше Жозефин да запелтечи: „Все така нищо, все така нищо.“ „Ами… Значи нещата не се оправят! — въздишаше Ирис и добавяше: — То и как ли да се оправят при тези големи претенции и малки възможности!“ „У сестра ми всичко е изкуствено — помисли Жозефин, притиснала слушалката към рамото си. — Ако се случи да прояви симпатия или интерес към някого, ще разрови медицинските справочници, за да провери дали случайно не е болна.“