Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 13

Изведнъж Жозефин се почувства обзета от жал за Антоан и изоставяйки всяка сдържаност, изтърси:

— Днес му показах пътя! Ох, Ирис, какво ще стане с нас?

— Изгонила си Антоан! Наистина ли?

— Повече не можех да продължавам по този начин. Той е мил, трудно му е, знам, но… Повече не можех да го гледам как седи и бездейства. Сигурно нямам смелост, обаче…

— Само тази ли е причината, сигурна ли си? Да няма друга причина, която искаш да скриеш от мен… — Ирис понижи тон и се вживя в ролята на изповедник, както навремето, когато искаше да изкопчи някоя тайна от сестра си.

Жозефин не беше в състояние да скрие от Ирис каквото и да било и неизменно капитулираше. Нещо повече: дори предлагаше да й издаде тайната. Смяташе, че единствено по този начин ще привлече вниманието й, ще заслужи обичта й.

— Не знаеш какво е да живееш с безработен мъж… Чувствам се неловко, когато работя. И го правя тайно, сред остатъците и обелките, сгушена зад тенджерите.

Хвърли поглед към кухненската маса и си напомни, че трябва да я разчисти, преди момичетата да са се върнали от училище за обяд. Беше си направила сметката: така й излизаше по-евтино от училищния стол.

— Мислех, че след цяла година вече си свикнала.

— Колко си зла!

— Извинявай, мила моя. Изглеждаше примирена с положението. Винаги вземаше неговата страна… Но сега е без значение. Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа. Едно е сигурно, ще продължа да работя, но ще се наложи да си намеря нещо допълнително… Уроци по френски, по граматика, по правопис, знам ли…

— Няма да е трудно, днес лентяите с лопата да ги ринеш! Като започнем от племенника ти… Вчера, като се върна от училище, Александър ми донесе единица по диктовка. Единица! Да беше видяла физиономията на баща му… Помислих, че ще умре, не можеше да си поеме дъх!

Жозефин не успя да потисне усмивката си. Превъзходният във всяко отношение Филип Дюпен — баща на двойкаджия!

— В неговото училище учителката смъква три точки на грешка, не си поплюва!

Александър беше единственото дете на Ирис и Филип. Връстник на Зое, десетгодишен. Постоянно ги откриваха двамата скрити под някоя маса да си говорят, сериозни и съсредоточени, или потънали в мълчание, да строят големи макети далеч от останалите от семейството. Общуваха помежду си с намигвания и знаци, служеха си с тях като с истински език и нервираха Ирис, която предричаше на сина си, че ще получи отлепване на ретината, а когато беше особено бясна, го заплашваше, че ще стане пълен кретен. „Синът ми ще се видиоти и ще се превърне в кълбо от нервни тикове по вина на дъщеря ти!“ — обвиняваше тя Зое.

— Момичетата знаят ли?

— Още не.

— Аха… И как смяташ да им го съобщиш?