Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 11

— Добре ли си? Звучиш странно… — осведоми се Ирис.

— Хремава съм.

— Аха, чакай, мислех си… За утре вечер… Вечерята с майка… Не си забравила, нали?

— Утре вечер?

Изобщо не помнеше.

— Ама и ти си една, мила моя, събери си ума, престани да витаеш само в собствения си свят.

„Ако знаеше“ — помисли Жозефин, търсейки с поглед хартиена кърпичка, за да се изсекне.

— Върни се в нашия, забрави трубадурите! Ужасно разсеяна си станала. С мъжа си ли ще дойдеш, или той пак ще намери начин да се измъкне?

Жозефин тъжно се усмихна. Може да се каже и по този начин, реши тя, измъкване, изчезване, отлитане, изпаряване. Антоан се беше превърнал в летлив газ.

— Той няма да дойде…

— Добре тогава, трябва да измисля ново оправдание за пред майка. Нали знаеш, че се ядосва, когато той отсъства…

— Честно казано, Ирис, да знаеш колко не ми пука!

— Прекалено си добра към него. Ако бях на твое място, отдавна да съм му треснала вратата под носа. Както и да е… Такава си ти, няма да се промениш, мила моя сестричке.

„Сега играем сцената на съжалението“ — въздъхна Жозефин. Още от детските им години тя беше Жо, глупавата наивница, леко недодяланата интелектуалка, за която няма тайни, когато става дума за неясни тези, сложни думи, безкрайно ровене по библиотеките в компанията на други подобни зле облечени и пъпчиви педанти. Същата, която си вземаше изпитите, но не можеше да очертае свястно нищо и никаква очна линия. Която си беше изкълчила глезена, докато се качвала по стълбите, защото се била зачела в „Теория за климата“ на Монтескьо, или пробваше да включи тостера в крана на чешмата, защото слушаше по „Франс Кюлтюр“ някакво предаване за цъфналите вишни в Токио. Онази, която по цели нощи висеше над драсканиците си, докато по-голямата й сестричка се появяваше в изисканото общество и преуспяваше, и твореше, и омайваше. Ирис тук, Ирис там, също като в оперната ария!

Когато Жозефин спечели конкурса за хабилитиран преподавател по класическа литература, майка й я попита какво смята да прави. „Докъде ще те докара всичко това, горкото ми дете? До някоя гимназия в парижките предградия, където учениците ще ти се подиграват? Или току-виж те изнасилили върху капака на някой контейнер за смет.“ Дори след като написа дисертацията си и започна да публикува статии в специализирани издания, единствените реакции отново бяха недоумение и скептицизъм. „Икономически възход и социално развитие на Франция през XI и XII век“, мила моя, кой се интересува от подобно нещо? По-добре се хвани и съчини пикантна биография на Ричард Лъвското сърце или на Филип Август, защото хората се интересуват точно от такива работи! По такава книга може да се снима филм и дори сериал! Може да се направят пари от безкрайните години учение, за които съм плащала с пот на челото! След което изсъскваше като усойница, раздразнена от бавно лазещото й потомство, свиваше рамене и въздишаше: „Как можах да родя такава дъщеря?“ Госпожа майка им не престана да си задава този въпрос от мига, в който Жозефин проходи. Съпругът й Люсиен Плисоние неизменно отговаряше: „Сигурно щъркелът е сбъркал адреса.“ И тъй като изказванията му очевидно не разсмиваха никого, най-накрая и той млъкна. Завинаги. На един 13 юли вечерта сложи ръка на гърдите си и преди да угасне, едва успя да каже: „Малко е рано за фойерверките.“ Жозефин беше на десет, Ирис на четиринайсет години. Погребението беше разкошно, госпожа майка им — царствена. Беше уредила всичко до най-дребната подробност: огромни бели букети, артистично аранжирани върху ковчега, траурен марш от Моцарт, безпогрешен избор на текстовете, прочетени от всеки член на семейството. Анриет Плисоние беше изкопирала черния траурен воал на Джаки Кенеди и също като нея накара момичетата да целунат ковчега, преди да бъде спуснат в гроба.