Читать «Жезълът на Серапис» онлайн - страница 7

— Анабет Чейс.

Ръкуваха се.

— Приятно ми е да се запознаем, Анабет — каза Сейди. — Сега, да заведем кучето си на разходка, искаш ли?

Тръгнаха точно навреме.

Само след няколко минути, аварийни автомобили заобиколиха останките от влака, а от близките жилищни сгради се събра тълпа зяпачи.

Анабет се почувства по-зле от всякога. Пред очите й танцуваха червени петна, но помогна на Сейди да издърпа кучешкото същество за опашката към пясъчните дюни. На Сейди изглежда й доставяше удоволствие да влачи чудовището през всеки камък и счупена бутилка, които се изпречеха на пътя й.

Звярът изръмжа и се размърда. Червената му аура засвети по-ярко, докато златното въже започна да избледнява.

Обикновено на Анабет й харесваше да се разхожда по плажа. Океанът й напомняше за Пърси. Сега обаче беше гладна и изтощена. С всеки изминал момент раницата й ставаше все по-тежка, а от магията на кучешкото същество й се повръщаше.

Освен това, плажът Рокауей бе неприветливо място. Преди повече от година от тук бе преминал мощен ураган и щетите все още бяха очевидни. От някои от жилищните сгради в далечината бяха останали само фасадите, прозорците бяха заковани с дъски, а стените — покрити с графити. Гниещи дървени трупи, парчета асфалт и изкривен метал покриваха плажа. От водата стърчаха пилоните на разрушения кей. Самото море захапваше възмутено брега, като че ли казваше: „Не ме игнорирай. Винаги мога да се върна и да довърша започнатото“.

Накрая стигнаха до изоставен камион за сладолед, потънал наполовина в дюните. Изрисуваните по стените му избелели картини на отдавна забравени вкуснотии накараха стомаха на Анабет да завие в протест.

— Трябва да си почина — промърмори тя.

Тя пусна кучето-чудовище и олюлявайки се отправи към камиона, след това опря гръб във вратата от страната на пътника, плъзна се надолу и седна.

Сейди седна срещу нея с кръстосани крака. Порови из собствената си раница и извади керамично шишенце с коркова тапа.

— Ето. — Подаде го на Анабет. — Вкусно е. Пий.

Анабет проучи внимателно шишето. Изглеждаше тежко и топло, сякаш бе пълно с горещо кафе.

— Ъ-ъ… Това няма да избълва златни пламъци в лицето ми, нали?

Сейди изсумтя.

— Това е просто лечебен еликсир, глупаче. Една приятелка — Джаз, приготвя най-добрия в света.

Анабет все още се колебаеше. И преди беше опитвала отвари, приготвяни от децата на Хеката. Обикновено имаха вкус на блатна супа, но поне бяха направени да въздействат на полубогове. Каквото и да имаше в това шишенце, то определено не беше такова.

— Не съм сигурна, че трябва да го опитвам — каза тя. — Аз… не съм като теб.

— Никой не е като мен — съгласи се Сейди. — Аз съм удивително уникална. Но ако имаш предвид, че не си магьосница, да виждам това. Ние обикновено се бием с жезъл и вълшебна пръчка. — Тя потупа резбованата бяла тояга и бумеранга от слонова кост, положени до нея. — Все пак мисля, че отварата трябва да проработи и върху теб. Ти се бореше с чудовище. Оцеля в тази железопътна катастрофа. Не може да си простосмъртна.