Читать «Жезълът на Серапис» онлайн - страница 6

Анабет искаше да може да призовава златни светкавици. Всичко, с което разполагаше, беше глупавата раница. Тя се постара да подчини Рачо, но с всяка секунда чудовището сякаш ставаше все по-силно, а червената му аура изцеждаше силите й. Главата й все едно беше пълна с памук. Стомахът й се сви. Докато се бореше със съществото, загуби представа за времето. Знаеше единствено, че не може да му позволи да се слее с онова кучеглаво нещо. Ако чудовището се превърнеше в завършено триглаво-каквото-и-да-е, можеше да се окаже невъзможно да бъде спряно.

Кучето се хвърли отново към Каратистката. Този път я повали. Анабет се разсея и загуби контрол над рачешкото чудовище, което я отхвърли и тя удари главата си в ръба на седалката.

Ушите й забръмчаха, а съществото нададе победоносен вик. Вълна от нажежена енергия разлюля вагона. Влакът се наклони и Анабет се оказа в безтегловност.

— Съвземи се! — чу момичешки глас — Трябва да тръгваме.

Анабет отвори очи. Светът около нея се въртеше. В далечината се чуваха аварийни сирени.

Лежеше по гръб в някакви бодливи плевели. Русото момиче от влака се наведе над нея, дърпайки я за ръката.

Анабет успя да седне. Чувстваше се така, сякаш някой забиваше нагорещени пирони в ребрата й. Когато зрението й се проясни, осъзна, че има късмет, че е оцеляла. На около 50 метра, влакът беше излязъл от релсите. Вагоните лежаха настрани — разбити и димящи зигзагообразни останки, които й напомняха за трупа на дракон (за жалост, беше виждала няколко такива).

Не забеляза ранени простосмъртни. Надяваше се, че всички са избягали от влака на станцията на улица Фултън. И все пак — ама че бедствие!

Анабет разпозна мястото: плажа Рокауей. На няколкостотин метра вляво, свободните парцели и огънатите телени огради отстъпваха място на жълт пясък, осеян с катран и боклуци. Морето се пенеше под облачното небе. Вдясно от нея, покрай железопътните релси, имаше редица от високи жилищни сгради, които бяха толкова порутени, че все едно бяха изработени от стари кашони.

— Ехо-о-о — Каратистката разтърси рамото й. — Знам, че вероятно си в шок, но трябва да тръгваме. Не желая да бъда разпитвана от полицията с това нещо наоколо.

Момичето се отмести наляво. На разбития асфалт зад нея черното приличащото на лабрадор чудовище се мяташе като риба на сухо, с муцуна и лапи, овързани с блестящо златно въже.

Анабет се втренчи в по-младото момиче. Около врата й блестеше верижка със сребърен амулет — медальон, приличащ на кръстоска между Египетския символ на безсмъртието и човече, направено от джинджифилово тесто.

До нея лежаха жезълът и бумерангът й от слонова кост — и двете, гравирани с йероглифи и рисунки на странни, много не-гръцки чудовища.

— Коя си ти? — запита Анабет.

Усмивка повдигна ъгълчето на устата й.

— Обикновено не казвам името си на непознати. Магическа уязвимост и прочее, но не мога да не уважавам някой, който се бори с двуглаво чудовище с нищо друго освен една раница. — Тя подаде ръка. — Сейди Кейн.