Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 73

Поиска да му кажа къде тренирам.

Погледнах го за миг. Хърб и Джули? После осъзнах, че които и да бяха Хърб и Джули, трябва да съм бил в тяхната къща на Горен Уест Сайд вечерта, когато замръкнах там.

— Не тренирам — казах аз, — тренировките са заместители на обяда, те са за женчовци.

Той се засмя, после поръча водка Абсолют с лед.

Кевин Дойл беше четирийсет, четирийсет и две годишен и в доста добра форма също. Беше облечен с тъмносив костюм и копринена червена вратовръзка. Не можех да си спомня какво му бях казал у Хърб и Джули, или след това по време на вечерята на Амстердам Авеню, но едно нещо, което ясно си спомнях беше, че говорех предимно аз, а Кевин, освен че се опитваше да ме запали по някакви съвети за борсата, поглъщаше всяка моя дума. Аз се бях превърнал отново в това същество, което иска да направи силно впечатление, иска другият човек да се опитва да го направи свой пръв приятел, както беше с Пол Бакстър и Арти Мелцер. Опитах се да анализирам и да разбера какво беше това, но можах само да направя извода, че може би някаква комбинация от моя ентусиазъм и не-осъдителното ми и не-конкурентно поведение вероятно докосваха някакви чувствителни струни у тези хора, особено у такива, които бяха стресирани и нащрек през цялото време. Във всеки случай тези дни това нещо с говоренето го бях сложил малко под контрол, затова реших да оставя Кевин да води. Попитах го за Ван Лун и съдружниците му.

— Ние сме малка инвестиционна банка — започна той — с около двеста и петдесет служители. Занимаваме се с рисков капитал, управление на фондове, недвижими имоти, неща от този род. Напоследък посредничим за някои доста големи сделки в развлекателния сектор. Осъществихме покупката на MCL- Парнасус за Кейбълплекс миналата година, а самият Карл Ван Лун в момента преговаря за нещо друго с Ханк Атууд, президента на MCL. — Той замълча, след което добави, сякаш ми казваше, че току-що е бил избран да играе във футболния отбор. — Аз съм управляващият директор.

След като обаче даде още малко подробности по тази сделка, обяснявайки, че е един от седемте или осемте директори в компанията, които наблюдават поверените им сделки и при приключването им излизат с огромни комисиони, за първи път разбрах, че Кевин не беше просто някой загубеняк от Уолстрийт. От това, което ми казваше, бързо пресметнах, че сигурно гушва по два-три милиона годишно.

Сега аз бях впечатлен.

— Какво ще кажеш за Ван Лун? Той… — попитах аз, без дори да съм оформил истински въпрос, може би поддавайки се малко на магнетичната притегателна сила на именитостите, от които все още беше заобиколен шефа на Кевин.

— Карл е добре. Омекнал е много, нали знаеш. С годините. Но все още работи както винаги с пълна сила.

Аз кимнах, мислейки си „Колко може да е тази пълна сила?“

— Фирмата не би била това, което е днес, ако не беше той.

Това беше човек, който със сигурност изкарва два-три милиона седмично.

— Хм.

— Е …ти как си?

— Аз? Добре.

Не си спомнях много от предишната ни среща, но съм сигурен, че съм споменал за книгата си и вероятно бях премълчал, че тя беше евтина поредица за второкласен издател, така че, поне доколкото знаех, Кевин мислеше, че съм своего рода писател, коментатор, някой напипал пулса на духа на времето… някой, с когото можеше да провежда интелигентни, самоизтъкващи го, но не и застрашаващи го с нещо разговори и то на теми като новата икономика и мегатенденциите и дигитализацията.