Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 8

— Какво е това, Върнън, някакъв нов уличен език ли? Знам, че съм извън играта от много време, но…

— Не, не. Всичко е редовно. Всъщност — той огледа бара за момент, после продължи с леко понижен тон — Това е, всъщност което исках да ти кажа във връзка с твоя… творчески проблем.

— Аз…

— Хората, за които работя, са разработили някаква невероятна субстанция. — Той бръкна в един джоб и извади портфейла си. — Под формата на таблетка. — От портфейла измъкна малко найлоново вакуумирано пликче. Отвори го, задържа го с дясната си ръка и с потупване изкара от него нещо, което падна в шепата на лявата му ръка. Протегна длан към мен, за да го видя. Там лежеше малка бяла таблетка без никаква маркировка.

— Ето — каза той. — Вземи.

— Какво е това?

— Просто я вземи.

Протегнах дясната си ръка с отворена длан. Той изви шепата си и малкото бяло хапче падна в ръката ми.

— Какво е това? — отново попитах аз.

— Все още няма име, всъщност, има лабораторно обозначение, но то е само букви и код. Още не са му дали истинско наименование. Всички клинични тестове обаче вече са направени и е одобрено от Агенцията за хранителни продукти.

Погледна ме сякаш е отговорил на въпроса ми.

— Добре — казах аз, — още няма име, клиничните тестове са направени и е одобрено от Агенцията по храните, но какво, по дяволите, представлява!

Той отпи глътка водка и отново дръпна от цигарата. После каза:

— Знаеш как действа дрогата. Докато я вземаш се чувстваш добре, после обаче си абсолютно прецакан. Накрая всичко в живота ти… се разпада, нали? Рано или късно това се случва, прав ли съм?

Кимнах.

— Е, с тези хапчета не е така. — Посочи към таблетката в ръката ми. — Това малко сладурче е диаметрална противоположност на наркотиците.

Оставих таблетката на масата. После отпих от чашата си.

— Върнън, моля те, нека сме наясно, не съм някой гимназист да се опитваш да ме зарибяваш. Искам да кажа, не съм дори…

— Вярвай ми, Еди, никога не си опитвал подобно нещо. Сериозно ти говоря. Вземи го и сам ще се увериш.

Не бях близвал дрога от години и то точно поради причините, които Върнън описа в увода на съмнителната си сделка. От време на време изпитвах желание, липсваха ми вкусът в гърлото, блажените часове на пламенно говорене и случайните проблясъци на чувство за божественост от формата и структурата на разговора в дадения момент, но нито едно от тези желания не представляваше проблем, те бяха като спомен за желание, което си имал в някой ранен период от живота си или носталгия по изгубена любов, имаше дори някакво леко наркотично усещане в самия факт, че ти идват такива мисли, но да опитвам нещо ново и да се върна към всичко това, не — погледнах надолу към малкото бяло хапче в средата на масата и казах:

— Прекалено съм стар за тези неща, Върнън.

— Няма никакви физически странични ефекти, ако от това се страхуваш. Открили са рецептори в мозъка, които могат да активират някои вериги и…

— Слушай — започнах да се ядосвам, — наистина не…

Точно в този момент някакъв телефон започна да звъни, мобилен телефон. Тъй като аз нямах мобилен, прецених, че трябва да е на Върнън. Той бръкна в един вътрешен джоб на сакото си и го извади. Докато отваряше телефона и търсеше бутона, каза: