Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 40

Стигнахме до Линдън Тауър.

Размахвайки куфарчето в ръка, аз бързо влязох във фоайето, което беше още по-пълно с хора от предния път. Заобиколих две жени, които носеха кафяви хартиени пликове с покупки от хранителен магазин и приближих до асансьорите. Чаках сред група от дванайсет-петнайсет души, но бях толкова притеснен, че не огледах никой от тях по-отблизо. Ако ми бяха подготвили нещо, капан или засада — аз влизах право в него.

В асансьора, докато се качвахме нагоре, бях натиснал бутона за двайсет и четвъртия етаж, като възнамерявах да сляза до деветнайсетия по стълбите. Надявах се също, че в един момент ще остана сам в асансьора, но това не се получи. Когато стигнахме до двайсет и петия етаж все още имаше шест души и когато излизах от асансьора пред мен имаше трима. Двама от тях тръгнаха наляво, а един мъж на средна възраст с костюм зави надясно. Изминах няколко крачки след него и се молех да продължи направо, молех се да не завива на ъгъла.

Но той зави, затова спрях и сложих куфарчето на пода. Извадих портмонето си и се престорих, че търся нещо в него. Изчаках секунда-две, после отново взех куфарчето. Продължих да вървя и завих на ъгъла. Коридорът беше безлюден и аз въздъхнах с облекчение.

Но почти в следващия миг зад мене чух, че вратата на асансьора отново се отваря и някой се смее. Забързах, накрая се затичах и тъкмо когато минавах през металната врата, която води към аварийното стълбище, погледнах назад и зърнах двама души, които се появяваха от другия край на коридора.

Като се надявах да не са ме видели, останах неподвижно няколко секунди и се опитах да регулирам дишането си. Когато почувствах, че съм се успокоил достатъчно, тръгнах надолу по студените, сиви стъпала, вземайки по две наведнъж. На площадката на двайсет и втория етаж чух гласове, идващи от два етажа под мен, или ми се стори че чух гласове, така че малко забавих крачка. Но като не чух нищо повече, отново се забързах.

На деветнайсетия етаж се спрях и сложих куфарчето на бетонния под. Стоях и гледах немаркираните кашони в нишата.

Не беше нужно да го правя. Можех просто моментално да изляза от сградата и да забравя за цялата история, можех да оставя някой друг да намери това пакетче. Ако продължах, от друга страна, нищо в живота ми нямаше да бъде същото. Знаех това със сигурност.

Поех си дълбоко дъх и се пресегнах зад кашоните. Издърпах найлоновия плик от А&Р. Проверих дали пликът е все още вътре, след което пъхнах найлоновата торба в куфарчето.

Обърнах се и тръгнах надолу по стълбите.

Като стигнах до единайсети етаж реших, че може би е достатъчно безопасно да изляза и да взема асансьора за останалите етажи надолу. Нищо не се случи във фоайето, нито на площадчето. Вървях до Второ Авеню и повиках такси.

След двайсет минути бях пред сградата на Десета улица.

Обратно вкъщи, веднага свалих костюма, взех набързо един душ, за да отмия гела от косата си. Преоблякох се в джинси и тениска. После взех една бира от хладилника, запалих цигара и влязох в хола.

Седнах зад бюрото и изсипах съдържанието на плика. Първо взех малкото черно тефтерче, съзнателно игнорирайки хапчетата и дебелия свитък от петдесетдоларови банкноти. В тефтерчето имаше имена и телефонни номера. Някои от номерата бяха зачеркнати, или напълно или под или над стария номер беше изписан нов. Прелиствах известно време страниците напред — назад, но не разпознах нито едно от имената. Трябва да съм виждал някъде името на Дик Тобър, например, имаше и още някои, които би трябвало да са ми познати, но в момента умът ми не регистрира нито едно.