Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 32

Държах ръка върху слушалката, бях се вкопчил в нея, може би с погрешната мисъл, че от това все още има някаква полза. Проблемът беше, че в този момент в мен имаше прекалено много адреналин, с който трябваше да се справя, затова след кратко размишление реших, че е най-добре да се заема с нещо, което изисква концентрация на вниманието. Реших също, че вероятно ще ми е от помощ, ако престана да гледам тялото на Върнън върху дивана. Тогава обаче се сетих, че има нещо, което трябва да свърша на всяка цена, независимо от умственото си състояние.

Започнах да преравям вестниците, разпилени около бюрото и след няколко минути открих каквото търсех — тефтерчето с адреси на Върнън. Отворих го на буква М. Имаше само един номер на тази страница и той беше на Мелиса. Тя беше най-близката роднина на Върнън.

Кой друг щеше да й каже?

Не бях говорил с Мелиса не мога да кажа от колко време — девет, десет години — и ето тук пред мен е телефонният й номер. След девет-десет секунди щях да разговарям с нея.

Набрах номера. Започна да звъни.

По дяволите.

Всичко това се случваше прекалено бързо.

Зъ-ъ-ънннн.

Изщракване.

Хъм.

Телефонен секретар. Ами сега, какво?

Последвалата половин минута от живота ми беше по-напрегната от всичко, което си спомнях да съм преживял през последните трийсет и шест години. Първо, трябваше да изслушам записа с гласа на Мелиса, нямаше съмнение, че това беше нейният глас: В момента не съм вкъщи, моля оставете съобщение, макар че в тона имаше нещо смущаващо непознато, а аз трябваше да отговоря на този глас от записа и да запиша моя собствен, казвайки, че брат й — който беше тук с мен в тази стая — е мъртъв. Щом като отворих уста обаче и започнах да говоря, не можех да спра. Няма да навлизам в подробности какво й казах, най-вече защото не мога да си спомня какво точно казах, но няма значение… факт е, че когато свърших и затворих телефона, необичайността на всичко това ме порази, известно време стоях объркан, изпълнен със сложна смес от чувства… шок, отвращение от мен самия, тъга, сърдечна болка… и очите ми се напълниха със сълзи…

Поех дълбоко въздух няколко пъти, опитвайки се да дойда на себе си и докато стоях до прозореца и гледах отгоре неясните очертания на архитектурните стилове на града, една мисъл не спираше да витае в главата ми — вчера по това време аз все още дори не бях се сблъскал с Върнън. До този точно момент на Дванайсета улица не бях разговарял с него в продължение на десет години. Нито със сестра му, нито всъщност бях мислил за нея толкова много, но ето ме сега, в рамките на едно дори непълно денонощие, се заплитам отново в живота й и то в период от моя собствен живот, с който смятах, че съм приключил завинаги. Това беше едно от тези непредсказуеми неща на съществуванието, месеци, даже години могат да минат без да се случи нещо значимо, и после изведнъж настъпват няколко часа или дори само минути, които могат да пробият отвор във времето, широк цяла миля.