Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 31

Донякъде облекчен, че няма да ми се наложи да се изправя срещу някого, аз се обърнах и се запътих към апартамента, но докато вървях, фигурата на Върнън върху дивана изведнъж като светкавица проблесна в главата ми. Той седеше там и какво правеше, беше ядосан от вида на стаята ли? Запитах се кой беше натрапникът? Започнах да изчислявам колко ще струва възстановяването на писалището.

Някак си нито една от тези мисли не можеше лесно да се свърже с умствената ми представа и като приближих до вратата, усетих пробождане в стомаха. Влязох и се отправих към хола, като на този етап вече знаех доста добре какво ще видя.

Върнън беше там на дивана, добре, в съвсем същото положение като преди. Беше седнал, облегнат назад, краката и ръцете му бяха разперени встрани, очите му втренчени право напред — или по-скоро изглеждаше, че са втренчени, защото явно отсега нататък Върнън нямаше да е в състояние да се втренчва в каквото и да е.

Приближих се и видях отвора от куршума в челото му. Беше малък, отчетлив и червен. Въпреки че винаги бях живял в Ню Йорк сити, никога досега не бях виждал рана от куршум, затова застинах пред нея в изпълнен с ужас интерес. Не знам колко дълго стоях така, но когато накрая се размърдах, открих, че целият треперя и то почти неконтролируемо. Не можех да разсъждавам, сякаш някой беше щракнал копчето на някакъв превключвател в мозъка ми и го беше изключил. Пристъпих няколко пъти от крак на крак, но това бяха фалстартове и не водеха до никъде. Нищо не стигаше до контролния център и каквото и да беше това, което трябваше да направя, аз не го правех, което следователно означаваше, че не правех нищо. После като метеор, разбил се в земята, ме осени мисълта — разбира се, повикай шибаната полиция, идиот такъв.

Огледах стаята, за да намеря телефона, накрая го открих на пода до обърнатото наопаки бюро. Чекмеджетата от него бяха извадени и навсякъде се пилееха вестници и документи. Отидох до телефона, вдигнах го и набрах 911. Когато се свързах с някого, започнах да бръщолевя и много бързо ми бе казано: Сър, моля ви… успокойте се, след което ме попитаха за адреса. Веднага ме прехвърлиха към някой друг, вероятно от кварталния полицейски участък, и аз продължих с несвързаните обяснения. Когато накрая затворих телефона, мисля, че бях успял да дам адреса на апартамента, в който се намирам, бях споменал името си и факта, че някой е прострелян и е мъртъв.