Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 28

— Разбира се.

— И аспирин?

— Естествено.

Застанал пред мен по шорти, Върнън изглеждаше кльощав и някак жалък. Гледайки го от толкова близо, можех да забележа бръчките по лицето му и сивите кичури коса около слепоочията. Кожата му беше изпита. Изведнъж разбрах къде бяха отишли десетте години. Без съмнение, вглеждайки се в мен, Върнън мислеше със съответните вариации — същото нещо. Това накара стомахът ми да се свие и усещането се смеси с факта, че се опитвам да му се подмажа, да спечеля благоразположението на моя доставчик, като се съгласявам да изтичам за костюма му и да му купя някаква закуска. Изумен бях колко бързо всичко си легна на мястото, тази динамика дилър-клиент, това лесно жертване на достойнството в замяна на едно пликче марихуана, един грам кока или в моя случай, едно хапче, което струваше почти колкото месечния ми наем.

Върнън прекоси стаята, отиде до старото писалище и взе портфейла си. Докато ровеше в него, търсейки вероятно пари и разписката от химическото чистене, забелязах копие от Бостън Глоуб на масата от пушено стъкло. Заглавната статия беше „Зле подготвените коментари на Министъра на отбраната Кейлъб Хейл относно Мексико“, но защо питах се аз, един нюйоркчанин ще чете Бостън Глоуб?

Върнън се обърна и се приближи към мен.

— Купи ми един препечен английски мъфин с бъркани яйца и швейцарско сирене плюс канадски бекон и обикновено кафе. И каквото искаш за себе си.

Той ми подаде една банкнота и малко синьо талонче. Сложих талончето във вътрешния джоб на якето си. Погледнах банкнотата — трезвото, брадато лице на Юлисис Грант — и му я върнах.

— Нима местната закусвалня ще развали петдесетачка за един английски мъфин?

— Защо не? Да вървят на майната си.

— Аз ще платя.

— Както искаш. Химическото е на ъгъла на осемдесет и шеста, а закусвалнята точно до него. Там е и павилионът за вестници, откъдето може да купиш аспирин. О, може ли също да ми купиш и един Бостън Глоуб?

Погледнах вестника на масата зад мен.

Той забеляза, че го гледам и каза:

— Този е вчерашният.

— А, сега искаш днешния?

— Да.

— Добре — казах аз и свих рамене. После се обърнах и тръгнах по дългия тесен коридор към вратата.

— Благодаря — каза той, вървейки след мен. — И слушай, ще измислим нещо за цената, като се върнеш. Всичко е въпрос на договаряне, нали?

— Да — казах аз, отваряйки вратата. — До скоро.

Чух затварянето на вратата зад гърба си, докато вървях по коридора и завивах покрай ъгъла към асансьорите.

Спускайки се надолу с асансьора, трябваше да се сдържам да не мисля прекалено много за това колко ужасно се чувствам. Казвах си, на него са му изкарали ангелите и аз просто му правя услуга, но това ме върна към старото време. Припомни ми часовете чакане по разни апартаменти, времето преди Върнън, да се появи човекът, за неловките разговори и цялата нервна енергия, инвестирана в едно-единствено нещо, да задържа ситуацията, да издържа до този сюблимен момент, в който ще започна да странствам, ще се освободя, ще разпусна, ще се отделя… ще отида в клуб или вкъщи, с осемдесет кинта по-лек, но пък с цял грам по-тежък.