Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 14

Преместих бюрото си в другия край на стаята, с което освободих доста голямо пространство, където да подредя кутиите с хартия, които преди запълваха рафтовете. Използвах рафтовете за компактдисковете. После разместих някои свободно разположени предмети, малка масичка, която ползвах за хранене, един шкаф с чекмеджета, телевизора и видеото. Сортирах всичките си книги, като отделих около сто и петдесет за изхвърляне: евтини криминални издания, книги на ужасите, научна фантастика, които никога не бих чел отново и от които лесно можех да се отърва. Натъпках ги в две черни торби, които извадих от един шкаф в коридора. После взех още една черна торба и започнах да разчиствам всичко по плота и в чекмеджетата на бюрото си. Бях доста безпощаден и изхвърлих неща, които бях пазил без никаква основателна причина, неща, които ако умрях, нещастният изпълнител на завещанието ми също би изхвърлил без капка колебание, защото каква полза би имал от тях… какво би правил със стари любовни писма, разписки от сметки за газ и ток, пожълтели чернови на неотпечатани статии, наръчници с инструкции за ползване на домакински уреди, които вече не притежавах, брошури за ваканции, които така и не бях прекарал… Господи, мина ми през ума, докато натъпквах всичкия този боклук в една от торбите — мръсотията, която оставяме след себе си другите да разчистват. Не че се канех да умирам, разбира се, но имах този всеобземащ ме импулс да намаля ненужните вещи, задръстили апартамента ми. Да разчистя и живота си, предполагам, защото следващото, с което се заех, беше да сортирам работните си материали — папки, пълни с изрезки от вестници, илюстровани книги, слайдове, компютърни файлове, като подтекстът на това беше да започна да работя по проекта, с цел да го приключа, и то да го приключа, за да отворя място за нещо друго, по-амбициозно може би.

Когато бюрото ми беше напълно разтребено, реших да отида в кухнята за чаша вода. Бях жаден, не бях пил нищо откакто се прибрах. В този момент не ми мина през ума, че рядко пия вода. Всъщност не ми мина през ума в този момент, че всичко наоколо е странно — странно, че не влязох първо в кухнята с прибирането си вкъщи, странно че все още не държах кутия с бира в ръката си.

Не ми се стори странно също, че докато прекосявах хола, спрях, за да подравня дивана и фотьойла.

Както и да е, след като бутнах кухненската врата, за да я отворя и запалих осветлението, сърцето ми се сви. Кухнята беше дълга и тясна със старомодни шкафове, пластмаса и хром и голям хладилник в дъното. Всяко възможно местенце, включително мивката, беше покрито с чинии, мръсни тенджери, празни картонени кутии от мляко, опаковки от зърнени закуски и смачкани кутии от бира. Колебах се около две секунди, след което се захванах да разчиствам.

Докато оставях последната излъскана тенджера на мястото й, погледнах часовника си и видях, че е станало много късно. Нямах чувството, че съм бил вкъщи толкова дълго, мислех си, че трябва да са минали трийсет-четирийсет минути — но изведнъж осъзнах, че всъщност съм бил в апартамента и съм работил без да спирам повече от три часа и половина. Огледах кухнята, не можех да я позная. После, чувствайки че ставам все по-неориентиран, се върнах в хола и замрях, съзерцавайки дълбоко шокиран, трансформацията, която бях сътворил и там.