Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 13

Когато стигнах до стълбището пред сградата, в която живеех, имах силното подозрение, че каквото и да беше хапчето, което бях погълнал, вече започваше да се проявява скоростно и с пълна сила.

Влязох в сградата и изкачих стълбите до третия етаж, минавайки покрай детски автомобилчета, велосипеди и кашони. Не срещнах никого по стълбите, нямах представа как бих реагирал на такава среща, но в същото време не открих в себе си желание да избягвам хората.

Стигнах до вратата на едностайния си апартамент и започнах да търся ключовете си — трябваше да се поровя, защото изведнъж мисълта да избягвам или да не избягвам хората, или дори мисълта, че трябва да си задавам този въпрос по един или друг начин, ме караше да се чувствам неспокоен и уязвим. Помислих си още, за първи път, че нямам никаква представа как ще се развият нещата по-нататък и че те потенциално биха могли да тръгнат във всякаква посока.

После, мислех си аз, господи, ами ако се случи нещо фатално, ако нещо се обърка и се случи нещо лошо, ако играта загрубее…

Но се овладях, постоях неподвижно известно време, като се взирах в месинговата табелка на вратата с моето име. Опитах се да определя реакцията си към случващото се, исках да го степенувам по някакъв начин и реших доста бързо, че не се дължи на хапчето, а причината е в мен. Аз бях изпаднал в паника. Като някакъв идиот.

Поех дълбоко въздух, превъртях ключа и отворих вратата. Натиснах копчето за осветление, гледах втренчено няколко секунди, взирах се в уютното, познато, малко задръстено жизнено пространство, което бях обитавал повече от шест години. Докато течаха тези няколко секунди обаче, нещо във възприятието ми за стаята трябва да се беше променило, защото изведнъж тя ми се стори непозната, прекалено претъпкана, даже малко чужда. Тя със сигурност не беше място, което предразполага за работа.

Прекрачих прага и затворих вратата след себе си.

После едва съблякъл и метнал якето си на стола, се улових, че свалям някакви книги от лавицата над стерео уредбата — лавина, на която не им беше мястото — и бях започнал да ги подреждам на друг рафт, където трябваше да бъдат. После докато изучавах стаята, се почувствах нервен, припрян, недоволен от нещо — макар че не знаех от какво точно. Не след дълго осъзнах, че търся нещото, от което да започна, и реших да се захвана с колекцията от близо четиристотин компактдиска с класическа музика и джаз, разпилени навсякъде из апартамента, някои без кутии и разбира се в безпорядък.

Подредих ги по азбучен ред.

На един дъх, без да спирам. Събрах ги на пода в средата на стаята, разделих ги на две отделни купчини, всяка от които прередих в подкатегории като суинг, би-боп, смесени стилове, барок, опера и т. н. После подредих всяка категория по азбучен ред. Хемптън, Хокинс, Хърмън. Сметана, Шуберт, Шуман. Като приключих с подреждането, видях, че няма къде да ги сложа, нямаше място, в което да се поберат четиристотин компактдиска, така че се залових да размествам мебелите.