Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 115

Тя провери нещо на друга страница в бележника, после пристъпи леко наляво, сякаш сега вече беше изцяло погълната.

Продължих да гледам през прозореца. Това бяха много пари, наистина, но не беше непременно възпираща сума. Ако продължавах да търгувам на нивото в момента и съумеех да изиграя правилно картите си е Ван Лун, нямаше причина да не събера някакъв финансов пакет.

Погледнах отново към Алисън и прочистих гърлото си.

Тя се обърна и се усмихна любезно.

Девет и половина милиона долара.

Някаква мъгла беше застанала във въздуха между нас, но явно като стана дума за пари, тя някак си се разсея и в следващия отрязък от време обходихме мълчаливо останалите стаи на апартамента. Изгледът и перспективата във всяка от тях леко се отличаваха от тези в основното помещение, но бяха също толкова импозантни. Навсякъде имаше светлина и пространство и докато минавах през това, което би трябвало да са бани или кухнята, в главата ми започнаха да се привиждат оникс, теракота, махагон, хром — елегантният начин на живот в един калейдоскоп от плаващи форми, успоредни линии, дизайнерски извивки…

По едно време ги съпоставих, видях контраста между всичко това с претъпканата атмосфера и скърцащия под в моя едностаен апартамент на Десета улица и изведнъж започна да ми се завива свят, дишането ми се затрудни, изпитах даже някакъв лек пристъп на паника.

— Господин Спинола, добре ли сте?

Бях се облегнал на един портал с ръка, притисната към гърдите.

— Да-а, добре съм… само малко…

— Какво?

Погледнах нагоре и наоколо, за да се съвзема… без да съм сигурен дали не съм прекарал още едно моментно помрачение. Не мисля, че се бях движил — не си спомнях да съм се движил — но не можех да бъда 100 процента сигурен, че…

Че какво?

От мястото, на което бях застанал, ъгълът не се беше променил…

— Господин Спинола?

— Добре съм, добре съм. Но трябва да тръгвам вече, съжалявам.

Тръгнах бързо по коридора към главния вход. С гръб към нея, махнах с ръка във въздуха и казах:

— Ще поддържам връзка с вашия офис. Ще се обадя по телефона. Благодаря.

Излязох във вестибюла и се отправих към асансьора.

Надявах се, след като вратите тихо се затвориха, че тя няма да ме последва, и тя не го направи.

16

ИЗЛЯЗОХ ОТ „БОЖЕСТВЕНИЯ“ и прекосих площада по посока на Десето Авеню, остро осезавайки колосалния размер на бронзово осветените стъкла на прозорците, които блестяха на слънцето зад мене. Осъзнавах също вероятността Алисън Ботник да е все още на шейсет и осмия етаж и дори да ме вижда отгоре на площада — което, разбира се, ме накара да се почувствам като насекомо и то все повече с всяка измината крачка. Трябваше да извървя няколко пресечки по Трийсет и трета улица, да мина покрай Централна поща и Медисън Скуеър Гардън, докато успея да хвана такси. Нито веднъж не се обърнах назад и след като влязох в таксито, държах главата си наведена през всичкото време. На седалката до мен лежеше един сгънат на две Ню Йорк Поуст. Взех го и здраво го стиснах в скута си.

Все още не бях сигурен дали се беше случило нещо там, но и най-малкият намек, че това прищракване може да се случи отново, ме изпълваше с ужас. Седях без да помръдвам, засичайки като с уред всяко трепване на възприятие, всяко вдишване, готов да преценя и изолирам всичко, което е извън нормалното. Изминаха няколко минути и ми се стори, че съм добре. После разхлабих стиснатия вестник и до момент, в който завивахме надясно по Второ Авеню, значително се бях успокоил.