Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 57

Кастил не видя нищо, освен дървените стени на коридора.

— Чисто е… — понечи да каже той, но в същия миг-два изстрела изтрещяха зад гърба му. Единият беше от пушката на Хафез; другият — от по-далеч.

Хафез се дръпна назад, спъвайки се в Кастил, когато в бедрото му зейна кървава рана. Кастил хвана приятеля си със свободната си ръка и го издърпа зад ъгъла към другия край на коридора.

От раната бликаше кръв. Хафез се опита да я притисне с ръка и изстена.

— Кучият му син ме простреля!

Чейс си помисли, че ако иранецът получи бързо първа помощ, щеше да оцелее. Което означаваше, че първо трябва да се измъкнат оттук.

— В състояние ли си да стреляш?

Хафез вдигна пушката.

— Е, още не съм умрял — и отказвам да го направя, преди да съм издухал онова изчадие от лицето на земята! Хайде, да помогнем на Еди!

Кастил го потупа по рамото и отвори тежката свързваща врата.

Чейс чу някакво движение напред. Някой се приближаваше.

Той се прикри в близкото купе и задържа дишането си. Изчака да чуе стъпки, след което се показа и вдигна оръжие.

Кастил стоеше на по-малко от десет стъпки.

— Едуард!

— Хюго! — Чейс изпусна въздишка на облекчение. — Типично за теб, тръгвам да те спасявам, а ти ми губиш времето!

— Познаваш ме, писна ми да те чакам да…

— Не мърдай! — разнесе се остър глас зад Чейс.

Чейс и Кастил размениха погледи и белгиецът наведе очи. В отговор Чейс леко, почти невидимо кимна.

— Свали оръжи…

Чейс рязко приклекна и в същия миг Кастил стреля. От отсрещния край на коридора се чу вик, последван от падане на тяло. Чейс погледна и видя един войник, който се беше свлякъл до стената.

— Уж си дошъл да ме спасяваш, а излиза, че накрая аз те спасих — ухили се белгиецът.

— Стига, да не предизвикваме съдбата — изправи се Чейс. — Къде е Нина?

Лицето на Кастил помрачня.

— Не знам, не съм я виждал. Онзи капитан я отмъкна в своето купе. А Хафез е ранен, простреляха го.

— Къде?

— В крака.

— Не, къде е, къде е?

Кастил се обърна и посочи към предната част на влака.

— Нататък, хайде!

Те изтичаха до първия вагон. Хафез продължаваше да лежи на пода.

— Еди! — Лицето му се сгърчи от болка. — Радвам се, че те виждам! Как успя да…

— Чу ли експлозиите?

— Да.

— Ето по този начин. А къде е Нина?

Хафез посочи с пушката си.

— Мисля, че е в купето в края на вагона, но малкият гадняр, който ме простреля в бедрото — той погледна към ранения си крак — го пази. И Махджад сигурно е вътре.

Чейс бръкна в един от джобовете си и извади малко стоманено огледало; нагласи го под такъв ъгъл, че да вижда отсрещния край на коридора. Както беше очаквал, движението привлече няколко изстрела, но в краткия миг преди да дръпне назад ръката си видя каквото му бе нужно.

— Само един е, в последното купе, приведен ниско. — Той кимна към Кастил. — Ще се заемеш ли?

— Поемам отсрещната страна.

— Аха. Получаваш последното лошо момче вместо мен. Аз ще се заема с отсрещната страна. — Чейс се приготви да скочи и да заеме позиция за стрелба. Така щеше да има по-добър ъгъл, но пък и щеше да е изложен на по-голяма опасност.