Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 21

— А Бонети-Алдериги какво каза?

— Че ще трябва малко време. Дори каза, че… Не, нищо.

— Говори!

— Каза, че е доволен. Че е дошъл моментът тази клика от мафиоти — точно така го каза, — каквото е полицейското управление във Вигата, да започне да се разпада.

— А ти?

— Еее…

— Хайде, няма да ти се моля!

— Взех си молбата, която държеше върху бюрото. Казах, че искам да си помисля още малко.

Монталбано замълча за известно време. Мими изглеждаше, сякаш току-що е излязъл изпод душа. След това комисарят посочи на Ауджело плячката, която му беше донесъл Катарела.

— Това е всичко, което е имало в компютъра на Нене Санфилипо. Един роман и много писма, да ги наречем любовни. Кой би бил по-подходящ от теб да прочете тези неща?

4

Фацио се обади, за да му съобщи името на шофьора, който е карал автобуса от Вигата до Тиндари и обратно — казваше се Филипо Торторичи, син на Джоакино и… Спря се навреме, дори по телефонния кабел беше доловил нарастващата нервност на комисаря. Добави, че шофьорът отсъствал по работа, но господин Маласпина, с когото съставяше списъка на екскурзиантите, го беше уверил, че незабавно ще го изпрати в полицейското управление, след като се върне към три часа следобед. Монталбано погледна часовника си — имаше два свободни часа.

Отправи се машинално към гостилница „Сан Калоджеро“. Собственикът му сервира ордьовър от морски дарове, но комисарят изведнъж усети нещо като клещи, които стискаха отвора на стомаха му. Не беше в състояние да се храни, дори при вида на калмарчетата, октоподчетата и мидите започна да му се гади. Изправи се внезапно.

Собственикът Калоджеро, който беше и сервитьор, се втурна разтревожено към него:

— Комисарю, какво има?

— Нищо, Кало, премина ми желанието за ядене.

— Не ми обиждайте ордьовъра, много е пресен.

— Знам. Затова го моля да ми прости.

— Не се ли чувствате добре?

Дойде му на ум някакво извинение:

— Какво да ти кажа, усещам студени тръпки, може би ме хваща грип.

Излезе, като този път знаеше къде отива. Под фара, за да седне на равната скала, която се беше превърнала в нещо като Скалата на плача. Там беше и предишния ден, когато в главата му се въртеше онзи негов съученик от шейсет и осма година, как се казваше, вече не си го спомняше. Там съвсем сериозно си поплака, когато беше разбрал, че баща му умира. Сега пак се връщаше при нея заради предизвестието за край, заради който не би проливал сълзи, но се почувства дълбоко наранен. Да, край, не преувеличаваше. Нямаше никакво значение, че Мими е оттеглил молбата си за преместването, но проблемът беше в самия факт, че я е депозирал.

На всички беше известно, че Бонети-Алдериги е тъпак, а и брилянтно го беше потвърдил, определяйки повереното му полицейско управление като „клика на мафиоти“. Всъщност в него работеше сплотен колектив, един добре смазан механизъм, в който всяко колелце изпълняваше функцията си и имаше своята, да я наречем, индивидуалност. А предавателният ремък, който задвижваше системата от зъбни колела, беше Мими Ауджело. Налагаше се да обмисли случката такава, каквато беше — като пукнатина, предвестник на разцепване. А именно — на края. Колко време още щеше да съумее да издържи Мими? Два месеца? Три? След това щеше да се предаде пред настояванията и сълзите на Ребека, не, Ракеле, и щеше да каже: „Дотук съм, желая ви всичко хубаво“.