Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн
Андреа Камиллери
Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари
1
Осъзнаваше, че е буден, заради факта че разумът му функционираше логично, без да следва абсурдния лабиринт на съня. Чуваше равномерния плясък на морските вълни и усещаше как от ранното утро ветрецът нахлува през отворения прозорец. Продължаваше обаче упорито да държи очите си затворени, защото знаеше, че цялото лошо настроение, което измъчваше душата му, щеше да експлодира навън веднага щом ги отвореше, принуждавайки го да прави или говори щуротии, за които по-късно щеше да му се наложи да се покае.
До ушите му достигна подсвиркването на някакъв човек, който вървеше по плажа. В този час, разбира се, не можеше да бъде друг освен някой, който отиваше на работа във Вигата. Мелодията му звучеше познато, но не си спомняше нито заглавието, нито думите й. Впрочем какво значение имаше? Никога не успя да се научи да свири с уста. Заради това негово неумение да свирука в началното училище беше любимата жертва на своите съученици, майстори в изкуството да подсвиркват като овчари, моряци, планинари, добавяйки дори собствени вариации. Съучениците! Ето какво му беше докарало тази толкова зле прекарана нощ! Споменът за съучениците и прочетената във вестника малко преди да си легне новина, че господин Карло Милитело, който все още нямаше навършени петдесет години, е назначен за президент на втората най-важна банка на острова. Вестникът отправяше своите най-сърдечни благопожелания към новоизбрания президент. Беше публикувана и снимката му, естествено, със златни очила, марков костюм, безупречна риза и твърде изискана вратовръзка. Успял човек, човек на реда, защитник на големите ценности (повече на тези от борсата, отколкото на семейството, отечеството и свободата). Монталбано си спомняше добре това негово съучениче, но не от началното училище, а от 1968 година: „Ще обесим враговете на народа на вратовръзките им!“, „Банките служат само за да бъдат обирани!“.
Карло Милитело, с прякор Карло Мартело, на първо място, заради своето поведение като върховен водач и на второ, защото срещу противниците си използваше думи, които звучаха като удари с чук. Най-неотстъпчивият и най-неумолимият, в сравнение с когото широко спряганият по манифестациите Хо Ши Мин би изглеждал като социалдемократ реформист. Беше задължил всички да не пушат тютюн, за да не се пълни гушата на държавния монопол, но цигари с хашиш или марихуана — да, кой колкото иска. Поддържаше тезата, че само веднъж през целия си живот другарят Сталин е действал добре: когато е започнал да обира банки, за да финансира партията си. „Държава“ беше думата, от която на всички им ставаше лошо и ги караше да се гневят като бик на червено. От онези дни Монталбано най-вече си спомняше едно стихотворение от Пазолини, в което авторът беше на страната на полицаите, насъскани срещу студентите в Рим. Всичките му другари плюеха тези стихове, а той се беше опитал да ги защити: „Въпреки всичко стихотворението е хубаво“. Оставаше само миг и Карло Чука, ако не го бяха задържали, щеше да му разбие физиономията с един от своите смъртоносни юмручни удари. Защо ли тогава това стихотворение не му е опротивяло? Прозирал е в него белязаната си вече съдба на ченге ли? В крайна сметка с течение на годините беше забелязал как съучениците му, онези легендарните от шейсет и осма година, започват да „разсъждават“. Така, разсъждавайки и разсъждавайки, отвлечените им бесове се бяха размекнали и преобразували в осезаема отстъпчивост. И сега — като се изключеше един от тях, който с необикновено достойнство повече от десет години понасяше съдебните процеси и затвора заради престъпление, очевидно нито извършено, нито поръчано от него, като се извадеше от списъка и другият, за когото не беше ясно как е убит — всички останали си бяха подредили много добре живота, подскачайки от лявото в дясното пространство, след това отново в лявото и пак в дясното. Благодарение на всичко това един от тях ръководеше вестник, друг телевизия, трети беше станал мениджър в държавна фирма, четвърти — депутат или сенатор. Тъй като не бяха успели да променят обществото, бяха променили себе си. Или пък изобщо не са имали нужда да се променят, защото през шейсет и осма само са правили театър, навличайки костюмите и маските на революционери. Назначението на Карло, бивш Чука, Монталбано не можеше да преглътне. Най-вече защото извика в съзнанието му друга мисъл, която, разбира се, беше най-досадната от всички.
