Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 13

— Мен ли търсите?

— Да, господин…

— Мистрета. А вие кой сте?

— Комисар Монталбано.

— И какво желаете?

— Да ви задам няколко въпроса за убития тази нощ младеж…

— Да, знам. Портиерката ми разказа всичко, когато излязох за работа. Работя в циментовата фабрика.

— А за семейство Грифо?

— Защо, какво са направили Грифо?

— Няма ги никакви.

Господин Мистрета отвори вратата и му направи път да мине.

— Заповядайте.

Монталбано пристъпи и се озова в апартамент, в който цареше абсолютен безпорядък. Върху шкафчето в преддверието се мъдреха два различни мръсни чорапа. Беше настанен в стая, която някога трябва да е била хол. Вестници, мръсни чинии, чаши със засъхнала по тях мръсотия, изпрано и мръсно бельо и пепелници, от които фасовете и пепелта изпадаха навън.

— Малко е разхвърляно — призна си господин Мистрета, — но съпругата ми от два месеца е в Калтанисета, защото майка й е болна.

Извади от черната чанта консерва с риба тон, лимон и парче хляб. Отвори консервата и я изсипа в първата чиния, която му попадна подръка. Отмествайки чифт гащи, намери вилица и нож. Разряза лимона и го изстиска върху рибата.

— Желаете ли да хапнете с мен? Вижте, комисарю, не искам да ви бавя, въпреки че имах намерение да ви задържа тук известно време, разказвайки ви щуротии, само и само да ми правите малко компания. Но след това размислих, че никак не е честно. Семейство Грифо съм ги срещал няколко пъти. Но дори не се поздравявахме. Убития младеж никога не съм виждал.

— Благодаря. Приятен ден — каза комисарят, ставайки. Дори и сред огромната мръсотия гледката, че някой яде, засилваше апетита му.

* * *

Четвърти етаж. До вратата на осемнайсети апартамент под бутона на звънеца имаше табелка „Гуидо и Джина де Доминичис“. Звънна.

— Кой е? — попита детски глас.

Какво да отговори на едно дете?

— Приятел съм на баща ти.

Вратата се отвори и пред комисаря се появи момченце на около осем години с будно изражение.

— Тук ли е татко ти? Или майка ти?

— Не, но след малко се връщат.

— Как се казваш?

— Паскуалино.

— А ти?

— Салво.

В този момент Монталбано вече беше убеден, че вонята, която усещаше да идва откъм апартамента, беше точно смрад на изгоряло.

— Каква е тази миризма?

— Никаква. Запалих къщата.

Комисарят влетя, отмествайки Паскуалино. Черен дим излизаше от едната врата. Беше тази на спалнята. Гореше четвърт част от брачното легло. Свали си сакото, зърна на стола сгънато върху него вълнено одеяло, грабна го, отвори го и го метна върху пламъците, като започна да удря отгоре. Зло огнено езиче подпали половината му маншет.

— Ако ти ми загасиш огъня, ще го подпаля от другата страна — каза Паскуалино, размахвайки заплашително кутия с кибрит от кухнята.

Колко беше жизнен този палавник! Какво да направи? Да го обезоръжи или да продължи да гаси пожара? Предпочете да действа като пожарникар, продължавайки да се гори. Много остър женски писък обаче го накара да замръзне на мястото си.

— Гуидооо!