Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 119

— Не! Не! Това не!

Държеше лицето си с ръце, а кръвта от счупения му нос се процеждаше между пръстите му. Монталбано повдигна отново крак.

— Това е достатъчно — каза глас зад гърба му.

Обърна се светкавично. На вратата бяха Ауджело и Фацио, и двамата с пистолети в ръка. Погледнаха се в очите и се разбраха. Тогава започна театърът.

— Полиция — каза Мими.

— Видяхме те да влизаш, престъпнико! — каза Фацио.

— Искаше да го убиеш, а? — издекламира Ауджело.

— Хвърли пистолета! — заповяда Фацио.

— Не! — изкрещя комисарят. Сграбчи за косите Ингро, дръпна го нагоре и опря пистолета си в слепоочието му. — Ако не си тръгнете, ще го убия!

Така де, сцената беше гледана не един и два пъти в американските филми, но им доставяше удоволствие заради начина, по който я импровизираха. На това място, като по сценарий, беше ред на Ингро да говори.

— Не си тръгвайте! — умоляваше ги той. — Всичко ще ви кажа! Ще си призная! Спасете ме!

Фацио скочи и сграбчи Монталбано, докато Ауджело задържаше неподвижен Ингро. Фацио и комисарят разиграха фалшива схватка, след което първият надви. Ауджело пое ситуацията в свои ръце.

— Сложи му белезниците! — заповяда.

Комисарят обаче все още не беше приключил с разпорежданията си, трябваше на всяка цена да се наговорят и да следват една и съща линия. Хвана Фацио за китката, който се остави да бъде обезоръжен. Монталбано пусна един изстрел, с който ги оглуши, и избяга. Ауджело се освободи от професора, който, плачейки, се беше вкопчил в раменете му, и се втурна да го преследва. Монталбано беше стигнал края на стълбището, когато се спъна в последното стъпало и падна по очи. Пистолетът му гръмна. Мими все така продължаваше да вика: „Спри или ще стрелям!“, помагайки му да се изправи.

Излязоха извън къщата.

— Напълни гащите — каза Мими. — Готов е.

— Добре — каза Монталбано. — Отведете го в дирекцията на полицията в Монтелуза. По пътя спрете, огледайте се наоколо, все едно се боите от засада. Когато се озове пред началника на полицията, трябва да изпее всичко.

— А ти?

— Аз съм избягал — каза комисарят, стреляйки отново във въздуха за доказателство.

* * *

Връщаше се към Маринела, когато размисли. Обърна колата и се насочи към Монтелуза. Пое по околовръстното шосе и спря пред номер трийсет и осем на улица „Де Гаспери“. Там живееше приятелят му, журналистът Николо Дзито. Преди да натисне звънеца на домофона, погледна часовника си. Беше почти пет сутринта. Трябваше да звъни продължително три пъти, преди да чуе гласа на Николо, който звучеше нещо средно между сънен и ядосан.

— Монталбано съм. Трябва да говоря с теб.

— Почакай, ще сляза аз, иначе ще събудиш цялата къща.

Малко по-късно, седнал на едно стъпало, Монталбано му разправи всичко, като от време на време Дзито го прекъсваше.

— Почакай. О, Исусе! — казваше.

Имаше нужда от пауза, защото от разказа не му оставаше време да си поеме въздух, направо се задушаваше.

— Какво трябва да направя? — попита Дзито едва след като комисарят приключи.

— Още тази сутрин пусни една извънредна емисия. Бъди уклончив. Съобщи, че професор Ингро, изглежда, се е предал на полицията, защото май е въвлечен в съмнителен трафик на органи… Трябва така да преувеличиш новината, че тя да стигне до вестниците и националните телевизии.