Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 117

Като начало обаче казват на професора за изневярата на съпругата му, така той ще може да разбере от реакцията на Ваня дали тя е в течение на нещо. Но Ваня не знае нищо. Затова е върната в родината си. Организацията заличава всички следи, които могат да отведат до нея — семейство Грифо, Санфилипо…

— Защо не убият и професора?

— Защото все още може да им служи. Името му, както казват в рекламата, е гаранция за клиентите. Изчакват, за да видят как ще се развият нещата. Ако се развият добре, ще го върнат да практикува, в противен случай ще го убият.

— А ти какво мислиш да правиш?

— Какво бих могъл да направя? Нищо засега. Отивай си у дома, Мими. И благодаря. Фацио все още ли е в Сантоли?

— Да. Очаква моето обаждане.

— Звънни му и му кажи, че може да върви да спи. Утре сутринта ще решим как да продължим наблюдението.

Ауджело се обади на Фацио. След това каза:

— Отива си вкъщи. Нищо ново не се е случило. Професорът е сам. Гледа телевизия.

* * *

В три през нощта, след като си сложи дебело яке, защото навън беше студено, се качи в колата и потегли. Накара Ауджело да му обясни, преструвайки се, че го прави просто от любопитство, къде точно е разположена вилата на Ингро. Докато пътуваше, размишляваше върху начина, по който Мими се държа, след като му разказа историята с трансплантациите. Реакцията му го беше докарала направо до болестно състояние — Ауджело първо пребледня, но след това не изглеждаше чак толкова впечатлен. Самоконтрол? Липса на чувствителност? Не, разбира се, причината беше много проста — разликата във възрастта. Той беше на петдесет, а Мими на трийсет. Ауджело беше вече готов за 2000 година, докато той никога нямаше да бъде. В това се състоеше всичко. Ауджело, естествено, знаеше, че навлиза в епоха на безмилостни престъпления, извършени от анонимни лица, които имаха сайт, адрес в интернет или там както го наричаха, но никога лица, чифт очи, изражение. Не, вече беше твърде стар.

Спря на около двайсетина метра от вилата и след като загаси фаровете, замръзна на място. Разгледа внимателно с бинокъла. През прозорците не се процеждаше нито лъч светлинка. Професор доктор Ингро, изглежда, беше отишъл да си легне. Излезе от колата и се приближи с тихи стъпки към градинската врата. Остана неподвижен още десетина минути. Никой не излезе от сянката, за да го попита какво иска. С джобното си електрическо фенерче разгледа ключалката на вратата. Нямаше аларма. Възможно ли бе? След това разсъди, че професор Ингро нямаше нужда от охранителни системи за сигурност. С приятелствата, които поддържаше, само на някой луд можеше да му мине през ума да тръгне да му обира вилата. Трябваше му само миг, за да отвори градинската врата. Забеляза обширна алея, обградена от двете страни с дървета. Изглежда, градината се поддържаше в идеален ред. Нямаше кучета, иначе вече трябваше да са го нападнали. С шперца отвори съвсем лесно и входната врата. Влезе в просторно преддверие, което водеше към хол със стъклени стени и към другите стаи. Спалните бяха на горния етаж. Заизкачва се по луксозно стълбище, покрито с дебел и мек мокет. В първата спалня нямаше никого. В съседната обаче — да, някой дишаше тежко. С лявата си ръка заопипва да намери електрическия ключ, а в дясната държеше пистолета си. Не успя да открие ключа навреме. Абажурът върху едното нощно шкафче светна.