Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 223
Ким Едуардс
Отвори вратата, бършейки ръце.
Жената на верандата й бе бегло позната. Бе с практичен, ежедневен тъмносин панталон, бяла памучна дреха с къси ръкави и гъста, късо подстригана побеляла коса. От пръв поглед си личеше, че е организирана, работлива, човек, който не се занимава с празни работи, човек отговорен и делови. Но мълчеше. Сякаш се сепна при вида на Нора и толкова изпитателно се вгледа в нея, че Нора отбранително скръсти ръце, съзнавайки, че шортите й са целите в прахоляк, а фланелката й е подгизнала от пот. Хвърли поглед към улицата, после отново обърна очи към жената на прага. Улови вторачения й поглед и се загледа в отдалечените едно от друго, съвършено сини очи, и в миг разбра.
Дъхът й секна.
— Каролайн? Каролайн Гил, нали?
Жената кимна и за миг затвори сините си очи, сякаш имаше нещо помежду им, което дразнеше. При вида на тази жена от отдавна забравеното минало, нещо дълбоко в сърцето й затрептя и я върна към онази вече като в сън нощ, когато двамата с Дейвид минаха по потъналите в сняг и тишина улици до клиниката, когато Каролайн Гил я упои и държа ръката й по време на контракциите, повтаряйки:
— Какво ви води насам? — попита Нора. — Дейвид почина преди година.
— Знам — кимна Каролайн. — Знам, искрено съжалявам. Вижте, Нора, мисис Хенри, има нещо, за което трябва да поговорим, но ми е трудно. Дали можете да ми отделите няколко минути? Когато ви е удобно. Ще дойда друг път, ако моментът не е подходящ.
Гласът й бе толкова настоятелен и непоколебим, че макар да си мислеше, че това няма да доведе до нищо добро, Нора неусетно отстъпи и покани Каролайн Гил в антрето. Покрай стените бяха подредени една върху друга пълни, залепени с тиксо кутии.
— Извинете, че къщата е в такъв вид — прикани я Нора в хола, където всички мебели бяха избутани в средата. — Ще идват бояджии да поосвежат. И оценители за мебелите. Ще се омъжвам повторно — додаде тя. — Местя се.
— Значи извадих късмет, че ви намерих. Радвам се, че не изчаках още.