Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 222

Обърна капака да види етикета. Пишеше само ИЗСЛЕДВАНЕ.

Припряно, без да я е грижа, че разбърква всичко, Нора прегледа и останалите кутии, като ги издърпа една по една. Насред стаята намери още една, на която по същия начин с удебелени, черни букви пишеше ИЗСЛЕДВАНЕ. Отвори я и извади папките.

Тук снимките не бяха на момичета, нито на непознати, а на Пол. Папки и папки със снимки на Пол от пеленаче до голямо момче, как се променя, как расте, непримиримия му гняв. Вглъбеността му и невероятният му музикален талант, полетелите по струните на китарата пръсти.

Нора остана така притихнала, развълнувана, аха да прозре. И тогава, в миг, я осени — безвъзвратно, изпепеляващо — през всички години на мълчание, през които и не продума за дъщеря им, която бяха загубили, Дейвид е регистрирал нейната липса. Докато Пол и хиляди други момиченца са растели.

Пол, но не и Фиби.

Доплака й се. Внезапно неистово й се прииска да поговори с Дейвид. През всичките тези години тя му е липсвала. Тези безбройни снимки, целият този безмълвен, спотаен копнеж. Прехвърли още веднъж снимките на Пол като малък: как хваща бейзболна топка, как свири на пиано, застанал в идиотска поза под дървото в задния двор. Бе събрал всички тези спомени — мигове, които Нора не бе и забелязала. Заразглежда ги отново и още веднъж, и се опита да си се представи в света, в който е живял Дейвид, през неговите очи.

Минаха два часа. Усети, че е гладна, но не можеше да се застави да стане от пода, камо ли да излезе от стаята. Купища фотоси, стотици снимки на Пол, на безименни момичета и жени — негови връстнички. Открай време, през всичките тези години бе чувствала присъствието на дъщеря си — сянка, застанала зад всеки заснет кадър. Загубиха Фиби при раждането й, но тя неизменно бе наоколо, невидима, сякаш станала преди миг и излязла, а уханието й, полъхът от движенията й още се носеха из стаята. Нора не бе споделила тези си чувства с никого от страх, че ще я помислят за прекалено сантиментална, дори за луда. Сега се стъписа до сълзи, осъзнавайки колко дълбоко и Дейвид е усещал липсата на дъщеря им. Като че ли я бе търсил навсякъде — във всяко момиче, във всяка млада жена, но напразно.

Накрая, сред стелещата се тишина, дочу леко поскърцване на чакъл — по алеята зави кола. Някой идваше. Чу да се затръшва врата, нечии стъпки, звънеца на входа на къщата. Поклати глава и преглътна, но не стана. Който и да е, ще си иде и ще дойде друг път или никога. Бършеше сълзите от очите си — комуто и да е потрябвала, ще почака. Но не. Бяха обещали да минат да оценят мебелите следобед. Така че притисна длани до бузите си и влезе в къщата през задния вход, като се поспря да наплиска лице с вода и да се среши.

— Идвам — подвикна тя сред шуртящата вода, когато звънецът иззвъня повторно. Мина през стаите със струпани в средата и покрити с тънък брезент мебели — на другия ден щяха да дойдат бояджии. Преброи колко дни й остават, чудейки се дали ще успее да се справи с всичко. За миг си припомни онези вечери в Шатоньоф, когато й се стори възможно животът й да потече безбурно, спокойно да разцъфне като напъпил цвят.