Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 225

— Какво? — рече тя. — Какво каза?

Каролайн повтори: Фиби не е мъртва, била я взела. Толкова години, Фиби е раснала в друг град. В безопасност е, повтаряше Каролайн. В безопасност, добре са се грижили за нея, обичана е. Фиби, дъщеря й, близначката на Пол. Родена със Синдрома на Даун, отпратена.

Дейвид я отпратил.

— Ти си луда — избухна Нора, но дори докато го изричаше, чувстваше как безкрайните назъбени късчета на живота й се сглобяват в едно цяло и знаеше, че Каролайн казва истината.

Каролайн бръкна в чантата си и приплъзна по полираната ясенова повърхност две полароидни снимки. Нора нямаше сили да ги вземе, цяла трепереше, но се наведе и ги погледна: момиченце в бяла рокличка, с големи бузки и грейнало в усмивка личице, затворило в задоволство бадемовите си очички. И другата — същото момиченце, но след години, готово да хвърли баскетболна топка към коша миг преди да отскочи. На едната малко приличаше на Пол, на другата — на Нора, но най-вече бе себе си: Фиби. Не някой образ от надлежно подредените папки на Дейвид, просто си беше тя. Жива под слънцето.

— Но защо? — В гласа й отекна горестно терзание. — Защо ще постъпи така? Ами ти?

Каролайн поклати глава и пак се загледа навън към градината.

— С години вярвах, че съм права — каза тя. — Вярвах, че съм направила каквото е редно. Онзи приют беше отвратителен. Дейвид не го бе виждал, не знаеше колко е ужасен. И така, взех Фиби и я отгледах, борих се с какво ли не да има право да завърши училище и да ползва здравна помощ. Да съм сигурна, че ще живее добре. Да речеш, че съм герой. Но май винаги съм знаела, дълбоко в себе си, че подбудите ми не са изцяло безкористни. Исках да имам дете, а нямах. И аз бях влюбена в Дейвид, или поне така си мислех. Искам да кажа, тайничко — бързо допълни тя. — Всичко бе само във въображението ми. Дейвид така и не ми обърна внимание. Но когато видях съобщението за погребението, разбрах, че нямам избор и трябва да я взема. Разбрах, че и бездруго е добре да се преместя и не мога да я оставя.

Потънала в бесния водовъртеж на спомените, Нора се пренесе в онези неясни дни на скръб и радост, с Пол на ръце, а Бри й подава слушалката на телефона с думите: Трябва да забравиш, каквото било — било. Планира цялата заупокойна служба сама, без да казва на Дейвид, и всяка дреболия около подготовката й я връщаше към този свят, а когато Дейвид се прибра онази вечер, се противопостави и трябваше да го убеждава.

Какво ли му е било на него, онази вечер, а по време на службата?

Но не й попречи да довърши започнатото.

— Но защо той не ми каза? — едва прошепна тя. — През всички тези години дори не го спомена.

Каролайн поклати глава.

— Не мога да отговоря вместо Дейвид. Така и не го разбрах. Знам, че ви обичаше, и съм убедена, колкото и чудовищно да изглежда, че намеренията му бяха благородни. Веднъж ми разказа за сестра си. Страдала от сърдечна недостатъчност и умряла млада, а майка му така и не превъзмогнала скръбта си. Каквото и да значи, мисля, че се опита да ви защити.