Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 218

— Взех ги от бакалията — отговори той. — Имаше разпродажба.

Каролайн поклати глава.

— Не разбирам.

— Събота е — напомни й Фиби.

Събота — денят, в който Ал се връща от път, неизменно с подарък за Фиби и букет цветя за съпругата си. Каролайн си ги представи двамата, Робърт и Фиби, как отиват с автобуса до бакалията, където Робърт работи като склададжия, проучват цените на цветята, отброяват точно сумата. Нещо в нея все още искаше да кресне, да натири Робърт в автобуса и да го изпъди от живота им, но друга част от нея искаше да каже: Не мога повече. Не искам и да знам.

Отвътре настоятелно зазвъня звънчето, което бе оставила при Ал. Каролайн въздъхна и тръгна обратно, като ги подкани с жест да влязат в кухнята на светло и топло.

— Добре — каза тя. — Влезте, и двамата. Влезте, преди да сте замръзнали.

Изтича по стълбите, опитвайки се да възвърне спокойствието си. Колко ли може да издържи една жена?

— Бъди по-търпелив — рече тя, прекрачвайки прага на стаята им, където Ал седеше с вдигнат на една отоманка крак и книга в скута. — Търпение. Ал, откъде, мислиш, произхожда тази дума? Знам, че е влудяващо, но за да оздравееш, трябва време, за бога.

— Ти най-вече искаше да си стоя у дома — тросна й се той. — Внимавай какво си пожелаваш.

Каролайн поклати глава и приседна на ръба на леглото.

— Не това си пожелах.

Той се загледа за малко през прозореца.

— Права си — рече Ал накрая. — Извинявай.

— Добре ли си? — попита тя. — Много ли боли?

— Не чак толкова.

Оттатък прозореца вятърът разлюля последните листа по чинара на фона на виолетовото небе. Под дървото имаше торбички с луковици лалета, които чакаха да ги посадят. Предишната седмица двете с Фиби засадиха хризантеми — ярки експлозии в оранжево, кремаво и тъмнопурпурно. Седна на пети да им се полюбува, отърсвайки пръстта от ръцете си, и си спомни как навремето работеха с майка си в градината, свързани, макар и безмълвно, от работата си. Почти никога не подемаха лични теми. А сега на Каролайн й се искаше да й бе казала толкова неща.

— Ще го зарежа — изтърси Ал, без да я поглежда. — Камиона де.

— Добре — рече тя, мъчейки се да си представи как ще живеят тогава. Радваше се, нещо в душата й се свиваше всеки път, когато си го представеше как кара някъде на километри, но в миг я жегна и тревога. Откакто се ожениха, нито веднъж не бяха прекарвали заедно повече от седмица.

— Все ще ти се пречкам — каза Ал, сякаш й чете мислите.

— Така ли? — внимателно го изгледа тя, колко е бледен, сериозните му очи. — Значи мислиш да се пенсионираш окончателно, така ли?

Той поклати глава, вторачен в ръцете си.

— Много съм млад за пенсия. Мислех си, че мога да правя нещо друго. Да речем да ме прехвърлят в офиса, познавам системата като петте си пръста. Или да карам градски автобус. Не знам, нещо, наистина. Но по пътищата повече не мога да тръгна.

Каролайн кимна. Бе ходила с колата до мястото на произшествието и видя раздраната в мантинелата дупка, изораната земя, където камионът бе паднал.