Читать «Дъщерята на Клеопатра» онлайн - страница 7

– Той е само момче – проговори майка ми, без да ме поглежда. – Ако си мисли, че може да задържи онази половина от Рим, която се полага на Антоний, е голям глупак. Нямаше по-велик човек от Цезар, а римляните го оставиха да лежи мъртъв на пода на Сената.

– Мислех, че татко е най-великият човек в Рим.

Майка ми се обърна. Очите ѝ бяха светлокафяви, почти златисти.

– Цезар обичаше властта повече от всичко друго. Твоят баща обича само надбягванията с колесници и виното.

– И теб.

Ъгълчетата на устните ѝ се извиха надолу.

– Да – съгласи се тя и отново се загледа във водата. Съдбата на Птолемеите за първи път била променена от морето тогава, когато умрял Александър Велики. С разцепването на империята братовчед му Птолемей отплавал за Египет и по-късно се обявил за цар. Сега същото море отново променяше съдбата ни. – Съобщих на Октавиан, че съм готова да преговарям. Дори му изпратих скиптъра си, но той не ми даде нищо в отговор. Няма да построя наново Тива.

Шестнайсет години преди раждането ѝ град Тива бил разрушен от Птолемей IX, когато се разбунтувал. Тя мечтаеше да го възстанови.

– Днес ще бъде последният ми ден на трона на Египет.

В гласа ѝ звучеше нотка на окончателност, която ме уплаши.

– Тогава на какво можем да се надяваме? – промълвих.

– Казват, че сестрата на Цезар отгледала Октавиан. Той може би ще иска да види сина на Цезар на египетския трон.

– Но къде мислиш, че е сега Цезарион?

Знаех, че си представя най-голям си син, с неговите широки рамене и поразителна усмивка.

– В Береника с учителя си. Чака да дойде кораб и да го отведе в Индия – отговори с надежда тя.

След битката при Акциум най-големият ми брат бе напуснал тайно Александрия, а принцеса Йотапа, която един ден трябваше да се омъжи за Александър, бе избягала обратно в Мидия. Бяхме като листа, разпилени от вятъра. Майка ми видя изражението ми и свали огърлицата си от розови морски перли.

– Този наниз винаги ме е закрилял, Селена. Искам сега да закриля теб.

Сложи го на главата ми и златната му висулка, украсена с малки оникси, изстина на гърдите ми. А после гърбът ѝ се скова срещу дървото на пейката.

– Какво е това?

Затаих дъх и през шума на разбиващите се вълни чух как някакви мъже блъскат по вратата под нас.

– Той ли е? – извика майка ми и аз последвах копринения подгъв на роклята ѝ надолу по стълбите. Александър стоеше пред вратата с посивяло лице.

– Не, татко е – промълви той, но преди да се е приближила, протегна ръце, за да я спре. – Опитал се е да се самоубие, майко. Умира!

– Антоний! – изкрещя майка ми и притисна лице към металната решетка във вратата. – Антоний, какво си направил?

Двамата с Александър не можехме да чуем какво казва баща ни. Майка ни клатеше глава.

– Не – отговори тя. – Не мога... Ако отворя тази врата, всеки един от войниците ти може да ни плени за откуп.

– Моля те! – извика Александър. – Той умира!

– Но ако отвори тази врата... – започна Хармион.

– Тогава отворете прозореца! – възкликнах.

Майка ми вече се бе сетила за това и тичаше по стълбите. Ние петимата бързо я последвахме. Мавзолеят не беше завършен – навремето никой не можеше да предскаже, че ще ни е необходим толкова скоро. Работниците бяха оставили някои от инструментите си и майка ми изкрещя: