Читать «Дъщерята на Клеопатра» онлайн - страница 5

– Време е – каза бързо тя.

  Десетина войници ни последваха и аз се запитах какво ли ще се случи с тях, след като тръгнем. Ако бяха мъдри, щяха да се предадат, но дори тогава нямаше гаранция, че ще пощадят живота им. Баща ми беше казал, че Октавиан убивал всеки, който застане на пътя му – че бил готов да убие ѝ; родната си майка, ако опетни името му.

В двора ни чакаха две колесници.

– Ела с мен – каза Александър.

Двамата се качихме в една колесница с Ирас и когато конете се раздвижиха, брат ми взе ръката ми в своята. Препуснахме през портите и се отдалечихме от Царското пристанище, над което се носеха писъците на чайките, които ce викаха една друга, летяха над вълните и кацаха на гребените им. Вдишах соления въздух, а после рязко издишах, когато погледът ми свикна с ослепителната светлина на слънцето. На улиците бяха излезли хиляди александрийци.

Брат ми стисна по-силно ръката ми. Никой не можеше да предвиди какво могат да направят хората. Но те стояха неподвижни като тръстики от двете страни на пътя, който водеше от двореца към мавзолея. Наблюдаваха минаването на колесниците ни, а после един по един паднаха на колене.

Александър се обърна към мен.

– Трябва да бягат! – възкликна той. – да бягат колкото се може по-далеч!

– Може би не вярват, че армията на Октавиан наистина наближава.

– Сигурно знаят. Целият дворец знае.

– Значи са останали заради нас. Вярват, че боговете ще чуят молитвите ни.

Брат ми поклати глава.

– Значи са глупаци – заключи горчиво той.

Куполът на семейния ни мавзолей се издигаше високо над хоризонта, кацнал на брега на морето на нос Локия. В минали, по-щастливи дни бяхме идвали тук да наблюдаваме работата на строителите и сега се опитах да си представя какво ли ще е това място без шума на чуковете и оживените разговори на мъжете. "Самотно – помислих си – и плашещо." В мавзолея зала с колони водеше към помещението, в което саркофазите на майка ни и баща ни лежаха в очакване. От това помещение едно стълбище водеше към горния етаж, където слънцето блестеше през отворените прозорци. Долу обаче никога не проникваше светлина и мисълта да вляза там ме накара да потръпна. Конете се заковаха пред дървените врати и войниците се разделиха да ни направят път.

– Твое величество.

Коленичиха пред царицата си.

– Какво да правим?

Майка ми погледна най-възрастния от тях.

– Никаква възможност ли няма да ги победим? – попита тя отчаяно.

Войникът сведе поглед към земята.

– Съжалявам, Твое величество.

– Тогава се махайте!

Мъжете се надигнаха стъписани.

– Ами... ами войната?

– Каква война? – попита горчиво майка ми. – Октавиан победи и докато хората ми пълзят в краката му, аз ще чакам тук, за да уговоря условията за предаването си.

В другия край на двора жриците се разпищяха, че армията на Октавиан идва, и майка ми се обърна към нас.

– Вътре! – изкрещя тя. – Всички вътре!

Погледнах за последен път уплашените лица на войниците. После всички се втурнахме в сградата.

Във вътрешността на мавзолея лятната жега изчезна и очите ми бавно свикнаха с мрака. Светлината от отворената врата разкри съкровищата, които бяха донесли от палата. От сандъци от слонова кост блестяха златни и сребърни монети. Нанизи от редки перли бяха подредени върху масивното легло от кедрово дърво, поставено между двата саркофага. Ирас трепереше в дългото си ленено наметало. Хармион разглеждаше купищата дърва, подредени в кръг около стените на залата, и очите ѝ се наляха със сълзи.