Читать «Дъщерята на Клеопатра» онлайн - страница 8

– Александър, въжето!

Отвори със замах ромбовидните кепенци на прозореца, който гледаше към храма на Изида. Отдолу вълните се разбиваха в източните прозорци. Не знам колко време отне на майка ми да извърши немислимото. Разбира се, разполагаше с помощта на Александър и Ирас. Но веднага щом на земята от другата страна завързаха окървавената носилка на баща ни, тя го повдигна на два етажа височина и го премести на пода на мавзолея.

Стоях, притиснала гръб към мраморната стена. Радостните крясъци на чайките отвън бяха заглъхнали. Нямаше нито вълни, нито войници, нито прислужници. Съществуваше единствено баща ми и мястото, на което бе забил собствения си меч в ребрата си. Чувах хрипливото дишане на Александър, но не можех да го видя. Виждах само ръцете на майка си, които се повдигнаха от туниката на баща ми, облени с кръв.

– Антоний!

Тя плачеше.

– Антоний!

Притисна буза до гърдите му.

– Знаеш ли какво ми обеща Октавиан след битката при Акциум? Че ако те убия, ще ми позволи да запазя трона си. Но аз не го направих. Не го направих!

Обземаше я истерия.

– А сега... какво си направил?

Миглите му потрепнаха. Никога не бях виждала да го боли нещо. Той беше Дионис – чаровен и интересен, по-едър от всеки друг мъж, застанал до него, по-бърз, по-силен, с по-гръмък смях и по-широка усмивка. Но сега красивото му изгоряло лице беше бледо, а косата – мокра от пот. Без гръцката си роба и корона от бръшлян ми се стори непознат. Приличаше на смъртен римски войник, който се мъчи да затвори.

– Казаха, че сте мъртви.

– Защото аз така им заповядах. Исках да избягаш, не да се самоубиеш! Антоний, още не е свършено.

Но светлината в очите му гаснеше.

– Къде са моите слънце и луна? – прошепна той.

Александър ме поведе напред. Мисля, че нямаше да мога до прекося помещението без неговата помощ.

Очите на баща ми се спряха на мен.

– Селена...

Пое си дълбоко въздух няколко пъти.

– Селена, ще донесеш ли на баща си малко вино?

– Татко, в мавзолея няма вино.

Той обаче сякаш не разбираше какво му казвам.

– Хубаво хиоско вино – продължи той и майка ми проплака. – Не плачи – каза баща ми и нежно докосна плитките ѝ. – Най-накрая ще се превърна в Дионис.

Майка ми се разрида на глас и той събра сили да стисне ръката ѝ.

– Трябва да останеш жив заради мен – изрече умолително тя, но баща ми бе затворил очи. – Антоний! – изкрещя тя. – Антоний

Отвъд вратите на гробницата ни чух приближаването на римските войници. Напевът им се понесе над водата. Майка ми се вкопчи в тялото на баща ми, притисна го до гърдите си и започна да умолява Изида да го върне.

– Какво е това? – попита уплашено Александър.

– Evocatio – прошепна Хармион. – Войниците на Октавиан призовават нашите богове да ни обърнат гръб и да приемат тях като законни владетели.

– Боговете никога няма да ни изоставят! – изкрещя майка ми.

Яростта ѝ изплаши Птолемей, който зарови глава в скута на Хармион. Майка ми се изправи. Синята ѝ рокля бе oбагрена  с кръвта на баща ми, която се бе просмукала в гърдите и ръцете, дори в плитките ѝ.